Дженифър Донъли - Северно сияние

Нищо в цялата ни ферма — нито трудната за управление каруца за сено, нито дънерите на северната нива, нито дори камъните на долната ливада — не е така непреклонно, така непомръдващо, толкова упорито и безкомпромисно като мулето ни Благия. Намирах се на царевичната ни нива и се опитвах да го накарам да тегли ралото.

— Дий, Благия! Дий! — крещях и плющях с юздите по хълбоците му. Животното не помръдваше.

— Хайде, Благия… хайде, муле — предумваше го кротко Бет и го мамеше с бучка кленова меласа.

— Насам, момче. Насам — подвикваше Тони Хъбард и размахваше вехта сламена шапка. Благия обичаше да ги яде.

— Размърдай си дебелия задник, нещастнико — наруга го Лу и дръпна юздите.

Но Благия не можеше да бъде поместен. Стоеше неподвижно, като от време на време навеждаше глава в опит да ухапе Лу.

— Хайде, Благия. Моля те, Благия — заумолявах го аз.

Беше сухо и забележително топло за началото на април, а аз бях уморена и мръсна и от мен се лееше пот. Мускулите на ръцете ме боляха и бях разлютена като оса. Татко отново ме беше спрял от училище, а аз така копнеех да отида. Очаквах писмо, такова, което би пристигнало за госпожица Уилкокс, ако изобщо дойдеше, и не можех да мисля за нищо друго. Обясних му, че се налага да отида. Припомних му, че изпитите ми наближаваха. Споменах, че трябва да уча по алгебра. Казах му, че госпожица Уилкокс ни кара да четем „Изгубеният Рай“ и никак не върви лесно, а ако пропусна ден, ще изостана. Нищо нямаше ефект. Той следеше за знаци — през февруари не бяха падали мъгли, през март нямаше гръмотевични бури, на Разпети петък духаше южен вятър — и беше убеден, че мекото време ще се задържи.

Повечето хора садяха царевицата около Деня на падналите във войната в края на май, но татко искаше да започне да сади най-късно в средата на месеца, а също така държеше обработката на почвата да започне от по-рано. В Норт Удс има само около сто дни без слана, а царевицата изискваше време да узрее. Татко се опитваше да увеличи стадото ни от крави. Щеше му се, стига да е възможно, да задържи телетата, вместо да ги продава, но това не можеше да стане, ако нямахме с какво да ги храним, а нямаше как да ги изхраним, ако не отгледаме достатъчно царевица. Този ден трябваше да преора осем декара земя и бях стигнала на една трета, когато Благия реши, че е време да дезертира. Ако не успеех да довърша, татко щеше да иска да знае защо. Орането беше задължение на Лотън, но него го нямаше, за да го свърши. Татко би се заел, но беше при кравата Дейзи, която раждаше. Така че честта се падна на мен.

Наведох се и взех камък. Точно се канех да го замеря в гръб, когато чух нечий глас зад себе си:

— Удариш ли го, ще го изплашиш и вероятно ще избяга, като ще повлече със себе си през полето ралото и теб и ще прескочи оградата.

Обърнах се. В края на полето стоеше високо русо момче и ме наблюдаваше. Беше по-висок, отколкото го помнех. С широки рамене. И красив. Най-красивият от синовете на семейство Лумис. Беше подпрял на рамото си колело от каруца, като беше прекарал ръка между пречките.

— Здравей, Ройъл — поздравих, като се стараех да не задържам поглед върху никоя част от тялото му прекалено дълго. Нито върху косата му с цвят на пшеница или пък върху очите, за които Мини твърдеше, че са кафяви, но според мен бяха точно като мед от елда, нито върху малките лунички над горната му устна.

— Здравей.

Фермата на Лумис граничеше с нашата. Беше много по-голяма. Триста шейсет и пет декара. Имаха повече заблатени места от нас, но господин Лумис и момчетата му бяха успели да изчистят сто и шейсет декара. Ние бяхме изчистили само сто. Използвахме най-добрите си ниви, откъдето отстранявахме камъни и дънери, за насаждения. Гледахме сено и царевица за животните, плюс картофи — част от тях за нас, а останалото за продажба. Там, където все още имаше гниещи пънове, прекалено много камъни или беше заблатено, татко пасеше кравите. На най-лошите участъци садяхме елда, защото не беше капризна и вирееше почти навсякъде. Татко се беше надявал да разчисти още двайсет декара през лятото, но без Лотън нямаше как да го стори.

Ройъл местеше поглед между мен и Благия. Пусна колелото от каруца на земята.

— Нека го поема — каза и хвана юздите. — Дий! — извика и го шляпна рязко по хълбоците. По-силно от мен. Благия потегли напред. Томи, Бет и Лу нададоха радостни възгласи, а аз се почувствах като пълна глупачка.

Ройъл беше второто дете в семейството. Имаше трима по-малки от него. Даниъл, най-големият, тъкмо се беше сгодил за Белинда Бекър от ония Бекърови, дето имаха магазин за фураж в Олд Фордж. Белинда беше хубаво име. Топеше се върху езика подобно на захарен памук. Не като Мат. Мат звучеше като заплетена кучешка козина или пък нещо, в което си бършеш краката.