Дженифър Донъли - Северно сияние

Годежът на Дан и Белинда беше голяма новина. Пасваха си идеално, тъй като Дан беше изключително кадърен, а Белинда имаше добра зестра. Леля ми Джоузефин казваше, че щяло да има и втори годеж, защото Ройъл харесвал Марта Милър, чийто баща е свещеникът в Инлет, но помежду им не се получило. Никой не знае защо, но според леля Джоузи причината била, че семейството на Марта било като хъркимърски диамант, който всъщност не е никакъв диамант, а подобен на вид кристал без никаква стойност. Господин Милър имаше хубави костюми и Марта носеше красиви рокли, но не си плащаха сметките. Не виждах какво общо има това с годежа, но ако някой знаеше, това беше леля ми. Тя е инвалид и няма с какво друго да се забавлява освен с клюки. Вкопчва се във всяка мълва също като мечка в езерна пъстърва.

Разликата между Дан и Ройъл беше само една година, бяха на деветнайсет и осемнайсет и живееха в постоянно съревнование. Дали ставаше въпрос за игра на бейзбол, кой ще набере повече плодове или ще насече повече дърва, единият винаги се опитваше да надмине другия. През последната година не ги бях срещала много. Бях свикнала с посещенията им, когато идваха да повикат Лотън на риба, а също така си бяхме създали традиция да ходим заедно до училище, но Дан и Ройъл напуснаха рано. На никой от тях не му вървеше много с книгите.

Наблюдавах го как изора един синор, в края на полето се обърна и направи още една дължина.

— Благодаря, Ройъл — измънках. — Ще го поема.

— Всичко е наред. Ще довърша. Защо не ме следваш и не чистиш камъните?

Постъпих както ми каза и се затътрих след него, като обирах камъни и коренища, слагах ги в кофа, а в края на синора я изпразвах.

— Как се справяш там отзад? — попита той след няколко дължини и се обърна да ме погледне.

— Чудесно — отвърнах.

А после се препънах и изпуснах кофата. Той спря, изчака ме да се изправя и пак продължи. Движеше се бързо и ми беше трудно да спазвам темпото му. Браздите му бяха прави и дълбоки. Много по-добри от тези, които бях направила аз. Накара ме да се чувствам непохватна в сравнение с него. И нервна. Непохватно нервна.

— Почвата е добра. Тъмна и богата.

Аз погледнах надолу. Беше черна като влажно кафе.

— Да, така е — съгласих се аз.

— Би трябвало да получите добра реколта. Защо наричате мулето си Благия? Всичко друго е, но не и това.

— Мистериозно е — отговорих аз, доволна, че имам възможност да използвам думата си за деня.

— Наричате мулето си Мис? Мис Благ? Та той е момче.

— Не, не мис Благ. Името му е мистерия, загадка. „Мистериозен“ е думата ми за деня. Всяка сутрин избирам дума от речника, запомням я и се опитвам да я използвам. Това обогатява запаса ми. В момента чета „Джейн Еър“ и почти не ми се налага да проверявам значението на някоя дума. Мистериозен не е нещо, което човек би използвал често в разговор, но ти попита за името на мулето и така ми се удаде възможност. Идеален шанс да…

Ройъл ми хвърли поглед през рамо — обезкуражителен поглед, от който да те побият тръпки — и ме накара да се чувствам като най-голямото дрънкало в района. Затворих си устата и се почудих какво имаха да кажат момичета като Белинда Бекър, че да накарат момчетата да желаят да ги слушат. Аз знаех много думи — много повече от Белинда, която се кикотеше непрестанно и си служеше с изрази като „велико“, „друже“, „безнадеждно безпаричен“, — но явно не правилните. За известно време задържах погледа си прикован в браздите, но ми доскуча и се втренчих в задните части на Ройъл. Преди не бях забелязвала тази част от мъжкото тяло. Татко си нямаше задник. Беше му съвсем плосък. Мама все му се смееше за това, а той отвръщаше, че го е стопил от работа. Реших, че този на Ройъл е много хубав. Закръглен и вирнат, като че се състоеше от два самуна хляб. В този миг той се обърна и аз се изчервих. Почудих се как би реагирала Джейн Еър, но после осъзнах, че Джейн беше англичанка и се държеше подобаващо, така че поначало не би тръгнала да оглежда задните части на Рочестър.

— Къде е баща ти? — попита Ройъл.

— С Дейзи. Която се отелва. И с Аби. Която не прави такова нещо. Имам предвид не се отелва. — Пожелах си най-накрая да си затворя устата.

Последваха още въпроси. Какъв вид тор използва татко? Колко декара се каним да разчистим? Има ли намерение да сади картофи тази пролет? Ами елда? И не му ли е трудно да се справя с фермата сам?

— Не е сам. Има мен — отговорих аз.

— Но ти още ходиш на училище, не е ли така? Всъщност защо още не си го напуснала? Училището е за децата, а ти си на колко… петнайсет?