Дженифър Донъли - Северно сияние

Уийвър се запътва към мазето. В този момент чувам от езерото да прозвучават изстрели. Три поредни.

Ейда и Франи приближават към мен.

— Ако още беше жив, някой да го е открил досега — произнася на глас Франи онова, което се върти в главите на всички ни. — Или пък той щеше сам да е намерил пътя. Изстрелите се чуват отдалеч.

— Проверих в списъка с гостите — прошепва Ейда. — Фамилиите им не са еднакви. Пътуваха заедно, но не мисля, че са били женени.

— Обзалагам се, че са избягали от семействата си — казвам аз. — Докато им сервирах вечерята, чух да разговарят за църква.

— Наистина ли, Мат? — пита Ейда.

— Да — потвърждавам, като си казвам, че спорът също е разговор. Поне донякъде. — Може би бащата на Грейс Браун не е одобрявал Карл Греъм — добавям. — Може би няма никакви пари. Или пък е възможно тя да е била обещана на друг, но да се е влюбила в Карл Греъм. Така че са избягали в Норт Удс, за да се оженят…

— И са решили да си направят романтично плаване по езерото, за да декларират обичта си един към друг — довършва замислено Ейда.

— Сигурно той се е протегнал към водата, за да й откъсне лилия — казва Франи.

— Лодката се е наклонила и те са паднали, а той се е опитал да я спаси, но не е могъл. Тя се изплъзнала от хватката му — продължавам аз.

— О, толкова е тъжно, Мати! Така тъжно и романтично! — проплаква Ейда.

— И тогава той също потънал. Отказал да се бори, защото не искал да живее, след като видял, че тя е мъртва. Сега ще бъдат заедно във вечността. Злочести любовници също като Ромео и Жулиета — промълвявам аз.

— Заедно във вечността — повтаря Франи.

— На дъното на езерото Биг Мус. Съвсем мъртви — отбелязва готвачката. Слухът й е като на заек и чува дори да ти се струва, че не е така. — Това да ти е за урок, Франсес Хил — добавя. — Момичетата, които се измъкват, за да се виждат с момчета, свършват зле. Чуваш ли ме?

Фран примигва.

— Госпожо Хенеси, нямам представа за какво говорите — отвръща. Толкова добра актриса е, че мястото й е на сцената.

— Сигурна съм, че имаш. Къде беше преди две вечери? Около полунощ?

— Тук, разбира се. Заспала в леглото.

— И няма вероятност да си се измъкнала, за да отидеш до Уолдхайм и да се срещнеш с Ед Компо?

Франи се задави. Стана червена като череша. Реших, че готвачката ще й се накара, но тя хваща брадичката й и казва:

— Ако някое момче иска да отиде някъде с теб, кажи му да дойде да те вземе както е редно или да забрави за теб. Чу ли ме?

— Да, госпожо — мънка Франи и по израза на лицето й, както и по този на Ейда съдя, че те се чувстват също така неловко като мен от проявата на някаква доброта от страна на готвачката. Става дори по-зле, когато я виждам да си бърше очите на път към стълбите за мазето.

— Уийвър! — Тръгва надолу. — Загребваш ли кафето, или сега го отглеждаш? Побързай!

Аз поглеждам към тънкия златен пръстен с очукан опал и два мътни граната на лявата си ръка. Никога не съм го смятала за красив, но изведнъж изпитвам радост, истинска радост, че Ройъл ми го даде. Също така съм доволна, че винаги идва да ме вземе от задната врата на „Гленмор“, където всички могат да го видят.

Връщам се към биенето на сладолед и разкрасявам романтично трагичната история, като я пиша отново и отново в съзнанието си. Карл Греъм и Грейс Браун са били влюбени. Пристанали са един на друг, а не просто са се измъкнали, без значение какво казва готвачката. Представям си как Карл Греъм се усмихва, докато се протяга към водната лилия, а после виждам как лодката се прекатурва и той се бори с всички сили да спаси жената, която обича. В съзнанието ми вече не изниква разплаканото лице на Грейс и треперещите й ръце, докато ми подава писмата. Не се чудя какво пише в тях и защо са адресирани до Честър Джилет, а не до Карл Греъм. Започвам да мисля, че може би изобщо не съм чула Грейс Браун да нарича Карл Греъм Честър, а само съм си го въобразила.

Историята ми завършва с това как Грейс и Карл са погребани редом в красиво гробище в Олбъни, а родителите им са безкрайно натъжени, задето някога са се препречвали на любовта им. Хареса ми. Сюжетът е нов за мен. Всичко е подредено и краят е ясен. Кара ме да се чувствам спокойна вместо объркана. Завършекът е щастлив — или поне толкова щастлив, доколкото е възможно, след като главната героиня е мъртва и вероятно главният герой също. Преди време казах на госпожица Уилкокс, че такива истории са лъжа. И се зарекох никога да не пиша нещо подобно.