Дженифър Донъли - Северно сияние

— Трябва да използваш думите, а не да ги колекционираш. За това служат — заяви Уийвър.

— Казах ти, че не мога. Не слушаш ли какво ти говоря? А и бездруго няма за какво да се пише в Игъл Бей. Може би в Париж, където живее господин Дюмас…

— Дюма.

— Какво?

— Дюма, а не Дюмас. Не си ли наполовина французойка?

— … където живее господин Дюма и където имат крале и мускетари, да, но не и тук — довърших аз, като прозвучах по-нацупено, отколкото ми се искаше. — Тук има само извличане на кленов сироп, доене, готвене и бране на връхчета от сладка папрат, а кой би искал да чете за такива неща?

— Не е нужно да си толкова рязка, сръдливке — заяви Мини.

— Не съм рязка — троснах се аз.

— Разказите, които госпожица Уилкокс прати в Ню Йорк, не бяха за крале и мускетари — отбеляза Уийвър. — Онзи за отшелника Алва Дънинг и неговите самотни Коледи е най-хубавият разказ, който някога съм чел.

— А също и този за стария Сам Дъниган, който увил тялото на мъртвата си племенница и го държал цялата зима в бараката с лед, докато не успели да я погребат — добави Мини.

— И за Отис Арнолд, който застрелял човек и после се удавил в езерото Никс, преди шерифът да успее да го изведе от гората — продължи Уийвър.

Аз вдигнах рамене, докато ръчках с пръчката между листата.

— Какво реши за „Гленмор“? — попита Мини.

— Няма да ходя.

— Ами за Ню Йорк? Има ли новини? — попита Уийвър.

— Не.

— Госпожица Уилкокс получавала ли е поща? — притисна ме той.

— Не.

Уийвър поръчка известно време, а после каза:

— Това писмо ще пристигне, Мат. Знам, че ще пристигне. А междувременно ти си продължавай да пишеш. Нищо не може да те спре, ако наистина го желаеш.

— Лесно ти е на теб, Уийвър — отвърнах ядосано. — Майка ти те оставя на мира. Я си представи, ако имаше три сестри, за които да се грижиш, а също баща и огромна ферма, която не предлага нищо, освен безкрайни задължения. Какво ще кажеш? Мислиш ли, че би бил способен да пишеш тогава?

Почувствах как гърлото ми се стяга и преглътнах няколко пъти, за да се отърва от заседналата там буца. Не плача често. Татко шляпа бързо с опакото на ръката и не проявява търпение към цупене и сълзи.

Уийвър ме погледна право в очите.

— Не работата те спира, нали, Мат? Нито липсата на време. Винаги си имала много задължения и почти никакво време. Заради онова обещание е. Не беше редно да те кара да обещаваш. Нямаше такова право.

Мини знае кога да се отдръпне, но не и Уийвър. Той е като конска муха, която жужи наоколо безспирно в очакване да открие слабото ти място и после захапва така силно, че боли.

— Тя умираше. Ти би сторил същото за твоята майка — казах с поглед, забит в земята. Усещах как очите ми се пълнеха със сълзи и не исках той да ги види.

— Бог отне нейния живот, а тя отне твоя.

— Млъквай, Уийвър. Не знаеш какво дърдориш! — изкрещях аз, а сълзите бликнаха.

— Без съмнение, устата ти е голяма, Уийвър Смит — скара му се Мини. — Виж какво направи. Редно е да й се извиниш.

— Няма да се извиня. Това е самата истина.

— Много неща са истина, но това не означава, че трябва да ги говориш наляво-надясно — отвърна Мини.

Помежду ни настъпи тишина и за кратко нямаше какво друго да я наруши освен тупването на връхчетата от сладка папрат в кофите ни.

Няколко месеца по-рано, Уийвър стори нещо такова, за което твърди, че ми е от полза, но аз не съм съгласна. Взе тетрадката ми, която аз бях запратила през железопътните релси право в гората и я даде на госпожица Уилкокс.

Във въпросната тетрадка пишех разказите и стихотворенията си. Бях я показвала само на трима души: мама, Мини и Уийвър. Мама каза, че я накарали да се разплаче, а според Мини били ужасно добри. Уийвър заяви, че са повече от добри, и каза, че трябва да ги покажа на госпожица Париш, учителката ни преди госпожица Уилкокс. Според него тя щяла да знае какво да направя с тях. Може би да ги пратя в някое списание.

Аз не исках нищо такова, но той не спираше да ме тормози и най-накрая се съгласих. Не знам на какво се надявах. Предполагам, на някаква малка похвала. На мъничко окуражаване. Не ги получих. Госпожица Париш ме дръпна настрана един ден след края на занятията. Каза, че прочела разказите ми и те й се сторили мрачни и потискащи. Обясни ми, че целта на литературата била да ни ободри и че млада жена като мен трябвало да насочи мисълта си към по-ведри и по-вдъхновяващи теми от самотни отшелници и мъртви деца.

— Озърни се около себе си, Матилда — поръча ми тя. — Погледни дърветата, езерата и планините. Наслади се на величието на природата. Редно е тя да предизвиква радост и възхищение. Почит. Уважение. Прелестни мисли и красиви думи.