Дженифър Донъли: Северно сияние

Уийвър беше единственото чернокожо момче в Игъл Бей. Също и в Инлет, Биг Мус Лейк, Биг Мус Стейшън, Миноубрук, Клиъруотър, Мулен, Маккийвър и Олд Фордж. Може би в целия район на Норт Удс. Никога не съм виждала друг като него. Преди няколко години пристигнаха черни мъже, за да работят по железопътната линия „Уеб“, онази, която свързва Мохоук с Малоун и после продължава чак до Монреал. Отседнаха в хотел „Бъклис“ в Биг Мус Стейшън — селище на няколко километра западно от Биг Мус Лейк, — но си тръгнаха в мига, когато беше монтирана последната релса. Един от тях казал на татко, че „Бауъри“, най-натовареният пътен участък в Ню Йорк, е нищо в сравнение с Биг Мус Стейшън в събота вечер. Обяснил му, че разнасящите зарази мухи не успели да го убият, нито уискито на Бъкли, нито дори свадливите дървосекачи, но гозбите на госпожа Бъкли със сигурност щели да му видят сметката, така че си тръгвал, преди това да се случело.

Майката на Уийвър решила да се премести тук от Мисисипи заедно със сина си, след като бащата на Уийвър бил убит пред очите им от трима бели мъже без друга причина освен тази, че не се отместил, когато те минавали. Преценила, че колкото по на север се придвижат, толкова по-добре. Обяснила на Уийвър, че жегата прави белите жестоки. Била чувала за място, наречено Грейт Норт Удс, което й звучало достатъчно студено и безопасно, и решила, че със сина й ще се заселят именно там. Живееха на около километър и половина нагоре по Ънкас Роуд, южно от семейство Хъбард, в стара дървена къща, която някой беше изоставил.

Майката на Уийвър взимаше пране за вкъщи. Имаше много работа от хотелите и дървосекаческите биваци. Переше покривки за маси и чаршафи през лятото, а през есента и пролетта — вълнени ризи, панталони и дълги гащи, носени с месеци, без да бъдат събличани. Изваряваше ги в задния си двор в огромен железен казан. Погрижваше се и собствениците им също да са чисти, като преди да облекат праните дрехи, ги караше да се накиснат в металната вана и да се търкат, докато не порозовеят. Когато се случеше цяла бригада да пристигне наведнъж, не беше особено добра идея да стоиш от подветрената страна.

— Майката на Уийвър днес готви супа от бельо — обичаше да казва Лотън.

Тя също така отглеждаше пилета. Десетки на брой. През по-топлите месеци всяка вечер изпържваше четири или пет, изпичаше бисквити и пайове и ги отнасяше на гарата в Игъл Бей. Успяваше да продаде всичката храна на машинистите, кондукторите и изгладнелите туристи. Слагаше всеки спечелен цент в стара кутия от пури, която пазеше под леглото си. Майката на Уийвър работеше така усърдно, за да успее да го прати да учи. В Колумбийския университет в Ню Йорк. Госпожица Уилкокс, нашата учителка, го насърчаваше да кандидатства. Беше получил стипендия и възнамеряваше да учи история и политически науки, а после някой ден да продължи с право. Той беше първото родено свободно момче в семейството му. Бабите и дядовците му били роби и дори родителите му били родени такива, макар че господин Линкълн ги освободил като съвсем малки деца.

Уийвър все казваше, че свободата е като пенкилер. Винаги обещава повече, отколкото предлага. Според него единственото, което им даваше, беше възможността да избират сред най-лошите работни места в дървосекаческите биваци, хотелите и работилниците за щавене на кожи. Докато неговите хора не получеха шанса да работят навсякъде, където можеха да работят белите, да изразяват волята си свободно и да пишат книги, които да се публикуват, докато бял не бъдеше наказан за убийството на черен, никой черен нямаше да бъде истински свободен.

Понякога се боях за Уийвър. В Норт Удс също като в Мисисипи се намираха отрепки — невежи хора, които умираха да винят друг за безполезното си съществуване, — а Уийвър не отстъпваше, озовеше ли се на пътя им, нито сваляше шапка. Сбиваше се с всеки, нарекъл го негър, и никога не се боеше за живота си.

— Мат, ако се свиваш като псе, хората ще те третират като такова — ми казваше той. — Дръж се гордо като мъж и те ще те възприемат като мъж.

Много хубаво за Уийвър, но понякога се чудех как точно се държиш гордо като мъж, след като си момиче.

— „Граф Монте Кристо“ си я бива, нали, Мати? А сме само на втора глава — отбеляза Уийвър.

— Няма спор — отвърнах аз и се наведох към един голям храст сладка папрат.

— Ти самата продължаваш ли да пишеш? — попита Мини.

— Нямам време. Нито хартия. Изписах всяка възможна страница в тетрадката си. Но чета много. И всеки ден уча думата си за деня.