Дженифър Донъли - Северно сияние

— В пантеона на великите писатели, на проникновените гласове, Милтън отстъпва единствено на Шекспир — говореше ни госпожица Уилкокс, а токчетата й чаткаха върху голия дървен под, докато крачеше напред-назад из стаята. — Разбира се, някои биха спорили, че Джон Дън заслужава…

— Пссст, Мати! Мати, погледни!

Аз откъсвам очи от книгата, която делим с Уийвър, и плъзвам поглед към чина вляво от мен. Джим и Уил Лумис са закачили паяк на конец, карат го да пълзи, вързан на каишката си, и се кикотят като пълни идиоти. Опитомяването на насекоми беше стихията на момчетата Лумис. Първо Джим измъкваше нишка от ризата си и внимателно оформяше малка примка. После Уил залавяше паяк или муха, докато госпожица Уилкокс беше с гръб към него. Беше по-чевръст от Ренфийлд в „Дракула“ на Брам Стоукър, но за щастие поне не ядеше уловеното. Задържаше жертвата си в шепи и я разклащаше, докато я замае. После, докато Уил държеше буболечката, Джим нахлузваше примката на врата й. Когато насекомото възвърнеше нормалното си състояние, превръщаше се в главната атракция в цирковата програма на братята Лумис и в зависимост от сезона можеше също така да бъде трикрака жаба, полумъртъв рак, осиротяло синьо сойче или осакатена катерица.

Завъртях очи. На шестнайсет бях прекалено голяма да посещавам общинското училище в Инлет. Възрастта за завършване беше четиринайсет и не всички докарваха дори дотам. Но бившата ни учителка, госпожица Париш, беше говорила за мен и Уийвър на госпожица Уилкокс, преди да напусне. Обяснила й, че сме достатъчно умни да получим гимназиални дипломи и че е жалко, задето не е възможно. Единствената гимназия в района се намираше в Олд Фордж, град на около петнайсет километра южно от Игъл Бей. Прекалено далече, че да се пътува всеки ден, особено през зимата. Щеше да се наложи да отсядаме в нечия къща за през седмицата, а никой от нас не можеше да си го позволи. Госпожица Уилкокс заяви, че тя ще ни преподаде материала, ако желаем да учим, и започна да го прави. Някога беше преподавала в елитно девическо училище в Ню Йорк и знаеше много.

Миналия ноември беше дошла в къщата ни, за да разговаря с родителите ми по въпроса за дипломата. Мама ни накара всички да се изкъпем преди посещението й — дори татко — и поръча на Аби да изпече джинджифилов кейк, а на мен — да среша косите на момичетата. Този ден мама не можа да слезе от горния етаж и на госпожица Уилкокс й се наложи да се срещне с нея в спалнята й. Не знам какво й бе говорила госпожица Уилкокс, но след като си тръгна, мама ми каза, че трябва да получа диплома, макар татко да настояваше да напусна училище.

С Уийвър прекарахме по-голяма част от годината в подготовка за финалните изпити. Щяхме да се явим на най-тежките възможни, включващи английски език, литература, история, естествени науки и математика. Особено много се тревожех за математиката. Госпожица Уилкокс даваше всичко от себе си в часовете по алгебра, но тя не й беше по сърце. Уийвър обаче го биваше. Понякога госпожица Уилкокс просто му връчваше учителското ръководство. Той се заемаше със задачата и после разясняваше решението на мен и госпожица Уилкокс.

Колумбийският университет е сериозно и доста плашещо учебно заведение и условието за приемането на Уийвър там беше да изкара от В+ нагоре на всички изпити. Учеше усърдно, а също и аз, но докато се мъчех над Милтън този ден, започнах да се чудя защо си правя труда. Уийвър получи писмото си още през януари и въпреки че вече беше дошла втората седмица на април, за мен нямаше такова.

Джим Лумис се наведе и разклати паяка право пред лицето ми. Аз подскочих и размахах ръце, което му достави огромно удоволствие.

— Ще си го получиш — произнесох безгласно, а после се опитах да върна мислите си обратно към „Изгубеният Рай“, но вървеше тежко. „Сомнифобия“ беше думата ми за деня. Означава патологичен страх от сън. Много подходящо за състоянието ми, защото се боях, че ще заспя от скучната и безкрайно дълга поема. Според госпожица Уилкокс Милтън щял да ни предостави шанс да зърнем Ада и се беше справил успешно. За нас обаче Адът не се олицетворяваше от тежките окови, за които пишеше той. Нито от безспирно горящата сяра или обозримата тъма. Адът представляваше осъзнаването на факта, че си едва на триста двайсет и петия стих от Книга първа, а остават още единайсет тома. Изтезание без край. Нямаше друго място, разбира се, където бих желала да бъда повече, отколкото в училище, и не обичах да правя нищо друго така, както да чета, каквото и да е… Но Джон Милтън беше ужасна досада. Какво виждаше у него госпожица Уилкокс? Неговият Сатана не плашеше никого и по-скоро представляваше Принцът на мрънкачите, отколкото Принцът на Ада с всички тези тиради, оплаквания и безкрайни надменни речи.