Дженифър Донъли - Северно сияние

Веднъж мама ги поднесе така само за мен и нея. Беше първият ми цикъл. Седнахме на кухненската маса, тя сложи ръката си върху моята и ми каза, че вече съм жена, а не момиче и че целомъдрието е най-ценното съкровище на жената и трябва да го пазя и да не го давам на друг мъж, освен на този, за когото се омъжа.

— Разбираш ли ме, Мати? — беше попитала тя.

Мислех, че да, но не бях сигурна. Знаех какво означава целомъдрие — добродетел, чистота и достойнство, — защото веднъж това беше думата ми за деня. Не мислех обаче, че към това се стремят мъжете, защото Фран веднъж ми беше казала, че искат единствено гърдите ти.

— Къде е целомъдрието ми? — попитах най-сетне.

— Под полата ти — отвърна тя и леко се изчерви.

И аз се изчервих, защото вече знаех за какво говори. Донякъде. Поне знаех къде се намира целомъдрието на кравите и на пилетата и за какво служи.

Тогава я попитах:

— Как разбираш дали един мъж те обича, мамо?

— Просто разбираш.

— Ти как разбра? Татко ти каза, че те обича и ти подари хубава картичка и ти разбра, така ли?

Мама се засмя.

— Представяш ли си татко ти така?

— Тогава как разбра, мамо?

— Просто разбрах.

— Аз как ще разбера?

— Ще разбереш.

— Но как, мамо, как?

Тя така и не ми отговори. Поклати глава и каза:

— О, Мати, твърде много питаш.

Грейс сигурно много е обичала Честър, щом му е дала целомъдрието си, преди да се оженят. Разбирам защо. Той беше много привлекателен. Имаше тъмна коса, плътни устни и някак ленива усмивка, от която стомахът ти се свива. Обличаше се добре и се движеше с небрежна грация, пъхнал ръце в джобовете си. Опитвам се да си припомня очите му, но не мога. Той никога не ме гледаше в лицето.

Чудя се как Грейс се е убедила, че Честър я обича. И не спираше да настоява за това до самия край. Мъжете обикновено не правеха признание ей така, изневиделица. Мини казва, че трябва да търсиш знаците. Дали са се избръснали, преди да дойдат да те вземат? Дали ще те оставят да се качиш сама в каруцата, или ще ти помогнат? Дали ще ти купят бонбони, без да си подметнала за това.

Ройъл се мие. И си слага чиста риза. И щом е казал, че ще дойде в седем часа, идва в седем часа. Прави и други неща. Лежа по гръб на възглавницата си и си ги повтарям наум отново и отново като молитва, но е безполезно. Мама каза, че ще разбера. И наистина разбирам. Мисля, че открай време съм го разбирала.

— Горката тъжна глупава Грейс — прошепвам в тъмнината. — Горката тъжна глупава Мат.

— Мати, получи ли си пакета, който пристигна за теб? — попита ме госпожа Морисън. Беше застанала на рецепцията и сортираше пощата. Беше три часът. Обядът приключи и трапезарията беше затворена до вечерята, която започваше в шест. Никога обаче не оставахме без работа и аз бях на път за горния етаж, където се канех да презаредя килера за спално бельо с прясно огладени чаршафи.

— Не, госпожо. Какъв пакет?

— От учителката. Остави го преди около час. Потърсих те, но не можах да те открия. Наредих на Ейда да го отнесе горе.

Благодарих й и се втурнах към таванското помещение бързо, колкото можех, като по път струпах чаршафите на мястото им. Умирах от любопитство. Преди никой не ми беше изпращал пакет. Когато се озовах горе, открих, че е тежък, увит в кафява хартия и завързан с канап. Под канапа имаше пъхнат пощенски плик с емблемата на „Гленмор“. Първо отворих пакета, тъй като бях нетърпелива да видя какво съдържа. Вътре имаше три книги: „Сестра Кари“ от Тиодор Драйзър, „Джунглата“ от Ъптън Синклер и „Монодия“ — томче с поезия на Емили Бакстър.

Госпожица Уилкокс беше написала друга книга, макар мъжът й да беше забранил! Почувствах се толкова развълнувана, че притиснах книгата към гърдите си. Не знаех значението на думата „монодия“, така че измъкнах речника изпод леглото и погледнах. Беше дефинирана като „надгробна песен, погребален мотив“. Това ме накара да се усмихна, доволна, че не бях единствената наоколо с мрачни и отчайващи идеи в главата. После отворих плика, разгънах листа хартия и дъхът ми спря, когато отвътре изпадна петдоларова банкнота. Вдигнах я. Имаше и писмо.

„Скъпа Мати,

Реших, че тези книги може да ти допаднат (погрижи се да скриеш тази на Драйзър). Искрено се надявам, че ще харесаш тома с поезия, тъй като ми се искаше да ти оставя нещо, с което да ме запомниш. Утре напускам Игъл Бей. През следващата година няма да преподавам. Надявах се да ти го кажа лично, но госпожа Морисън не можа да те намери. Включвам в бележката си и адреса на сестра ми Анабел. Разказах й за теб и тя няма търпение да те приеме в дома си. Приложеното ще ти помогне да откриеш къщата…“