Дженифър Донъли - Северно сияние

— Продължаваш ли да даваш на Бет големи дози чай от джинджифил?

— Да, госпожо. Тя е много по-добре. Татко помоли да ви предам, че ви е безкрайно задължен. Каза също, че ще мине да благодари след ден-два.

— Не е нужно да ми благодари, Мати. Достатъчно е да видя, че съседите ми са се оправили. Освен това заслугите не са само мои. Майката на Уийвър направи не по-малко от мен.

— Така е, госпожо.

— Между другото, тя ми каза какво се е случило с Уийвър. Ужасна история. Чух, че Джим Хигби тикнал онези мъже в затвора. Май е вярна приказката „Не се ли разплаче бебето, майка му няма да го накърми“.

— Да, госпожо.

— Предполагам, че скоро ще се върнеш в „Гленмор“?

— Татко ще ме закара утре сутринта. Затова ви връщам кошницата и бурканите. Исках да се уверя, че сте ги получили, преди да тръгна.

Тя вдигна глава и ме погледна със светлосините си очи.

— Учиш ли се на разни неща там? Готвене, гладене и други такива? — попита тя.

— Малко.

— Добре. Елън Хенеси прави чудесно тесто за пай. Също и хубава торта „Болтимор“. Тя е много методична в работата си, доколкото си спомням. Записва си всичко. Виж дали няма да ти даде някоя от рецептите си. — Тя изпъна гръб. Чух как изпука. — Е, май това е всичко — каза и вдигна легена. — Ройъл, занеси тези шушулки на прасетата, преди да се прибереш вътре.

— Добре.

Вратата се хлопна и останахме сами.

— Утре се връщаш, така ли? — попита ме той.

— Да. Рано.

— Ще имаш ли почивен ден скоро?

— Мисля, че не. Дори не смея да попитам. Не и след като останах вкъщи цяла седмица.

— Аха.

Никой не проговори минута-две. Загледах се в божурите на госпожа Лумис. Някои от цветовете вече окапваха. Нямах нито време, нито желание да си избирам дума, докато семейството ми беше зле, а и да бях имала, речникът ми беше останал в „Гленмор“. „Мимолетен“ беше една от последните думи, които бях открила. Означава нещо да окапва или увяхва бързо, да отлита. Вехнещите божури ми напомниха за нея.

— Ами ето тогава — каза внезапно Ройъл.

Държеше малко квадратно парче тънка хартия. Беше омотана няколко пъти. Имаше нещо вътре. Отворих я и видях потъмнял златен пръстен. Беше с три камъка — нащърбен опал с два мънички граната от двете страни. Изглежда, някога е бил хубав.

Аз го погледнах.

— Ройъл, ти… обичаш ли ме?

— Уф, Мат. Купих ти пръстен, нали така?

Отново погледнах пръстена и си спомних как загубихме две крави, а щяхме да загубим и още, ако не беше Ройъл. Животните, които оцеляха, бяха преболедували тежко. Тъкмо бяха започнали отново да дават хубаво мляко. Ройъл ги беше хранил и се беше грижил за тях цяла седмица. Гледаше и телетата. Беше докарал и три от дойните крави на баща си, за да не умрат от глад. Всички свикнаха, с изключение на Болдуин. Той не искаше да суче от кравите на семейство Лумис, а пиеше от ведро. Изобщо не вдигаше глава. Вече не подскачаше весело с другите телета, а стоеше в пасището сам по цял ден. Веднага щом събра сили, Лу отиде при него. Носеше му захар на бучки и меласа, но той не ги искаше. Чешеше го зад ушите и го галеше по врата, но той се дърпаше. Той не искаше нея, искаше Дейзи. Ала не можеше да бъде с Дейзи, така че накрая се примири.

Като всички нас.

— Спестил съм десет долара, Мати. Мама също е сложила нещо настрана. Тя ще ни помага. А и ти ще събереш някакви спестявания до края на лятото, нали така? Ще е достатъчно да се установим заедно.

Аз продължавах да се взирам в пръстена.

— Съгласна ли си, Мати?

Надянах пръстена на пръста си. Стана ми.

— Съгласна съм, Ройъл — казах. — Най-добре ела с мен у дома, за да съобщим на баща ми.

„Южен Оцелик

2 юли 1906 г.

Понеделник вечерта

Скъпи Честър,

Надявам се да ме извиниш за кривите редове, но пиша прилегнала. Работих ужасно много днес… Сутринта помагах на мама с прането, а после приготвяхме обяда. Следобед брах ягоди. Беше забавно, но ужасно се уморих. Полетата тук са почервенели от плод. Тази вечер мама ги консервира, прави хляб и бисквитки. Берем плодове почти всеки ден, откакто съм дошла. Мама казва, че ще стана чудесна готвачка. Как ти се струва това? Вечерях сама тази вечер, картофи и пържени филийки и разни вкусни неща…“

Спирам да чета писмото на Грейс и се взирам в тъмнината. В момента мама ми липсва до болка. Тя също консервираше ягоди и правеше най-вкусната розова ягодова торта. Беше сладка като целувката й по бузата ми. Понякога береше цяла кошница плодове следобед и ги поднасяше на кухненската маса, затоплени от слънцето и уханни, с купички със сметана и меласа. Топвахме ги в сметаната, после в меласата и лакомо ги хапвахме. Вкусът им носеше и още нещо в себе си. Подсвиркването на татко, докато се прибира вечер от полето, или теленце, което се изправя на крака за първи път, или пък приказките за духове, които Лотън ни разказваше пред огъня. Струва ми се, че имаха вкус на щастие.