Дженифър Донъли - Северно сияние

Имаше още, но аз не го дочетох.

— Не можеш да си тръгнеш! — произнесох на глас. — Не можеш!

Изскочих от помещението и се озовах долу в кухнята след секунди. Уийвър седеше до масата и ядеше сладолед. Делото на онези трапери все още беше видимо по лицето му. Окото му не се беше оправило напълно и устната му не беше съвсем зараснала. Готвачката и господин Спери бяха свалили горната повърхност на печката и се мръщеха насреща й.

— Господин Спери, може ли да взема кабриолета ви? — попитах задъхано. — Трябва да стигна до Инлет. Налага ми се.

— Ума ли си изгуби? Вечерята е само след няколко часа. А и няма да се справиш с Демон — заяви готвачката.

— Ще се върна навреме, кълна се — отвърнах. — А и мога да се справя с Демон. Знам, че мога. Моля ви, госпожо…

— Не. И точка по въпроса — отсече готвачката.

— Тогава ще отида пеша.

— Няма да направиш такова нещо.

— Мати, какво има? — попита господин Спери.

— Става дума за моя приятелка. Тя… В ужасна беда е и трябва да стигна до нея.

— Не можеш да отидеш сама. Госпожа Хенеси е права, Демон е прекалено буен. Бих те откарал, ако можех, но трябва да оправим тази печка преди вечеря.

— Но аз трябва да отида — изхлипах. — Налага се.

Господин Спери, готвачката и Уийвър ме погледнаха.

Другите момичета все плачеха за нещо — от мъка по дома, заради лошо настроение или пък някоя свада, — но аз не бях плакала никога преди. Нито веднъж.

Уийвър остави лъжицата.

— Аз ще отида с нея — обяви.

Господин Спери помести поглед от мен към Уийвър и обратно, а после поклати глава.

— Вървете тогава. Но се върнете навреме за сервирането на вечерята. Точно в шест.

Подкарах Демон, личния кон на господин Спери, по Биг Мус Роуд като обезумяла, после се озовахме на главния път и оттам в Инлет. В движение разказах на Уийвър за пакета и коя в действителност е госпожица Уилкокс.

Когато пристигнахме пред лятната къща на доктор Фостър, Уийвър взе повода и ми каза да вляза.

— Аз ще чакам отвън — обясни. — Не съм голям почитател на женските излияния.

Знаех, че това е извинението му да ме остави насаме с госпожица Уилкокс, и му бях благодарна. Изтичах нагоре по стълбите, отминах струпаните на верандата кашони и щайги и заблъсках по вратата.

— Ти ли си, Мати? — попита госпожица Уилкокс, докато отваряше вратата. — Как стигна дотук?

— Госпожице Уилкокс, защо си тръгвате? Моля ви, моля ви, не си отивайте — заговорих аз.

— О, Мати! — пророни тя и ме прегърна — Влез. Влез и седни.

Тя ме отведе в библиотеката. Седнах на дивана до нея и се озърнах. Книгите вече ги нямаше. Бяха изчезнали до една. Бюрото беше празно. Луксозната хартия, писалките и моливите бяха опаковани.

Чух драсването на клечка кибрит и подуших миризмата на сяра. Госпожица Уилкокс беше запалила цигара.

— Би ли искала чаша чай? — предложи.

— Защо си тръгвате, госпожице Уилкокс? — попитах, като едва сдържах сълзите си. — Не можете да си тръгнете. Вие сте всичко, което имам.

Чух подрънкването на гривните й и усетих дланта й върху ръката си.

— О, Мати, това не е истина. Имаш семейството си и Уийвър, а също и други приятели.

— Те не са като вас! — извиках ядосано. — През всички тези седмици, в които се опитвах да получа парите за „Барнард“ от леля Джоузи или чичо Петдесет и когато дойдохте да разговаряте с татко, а той каза „не“, само мисълта, че сте тук, в тази стая, четете книгите си и пишете стиховете си, ме караше да се чувствам спокойна и смела. Защо ни напускате? Защо?

— Мъжът ми изпълни заканата си. Бесен е заради новата ми книга. Спря ми парите. А също така се погрижи да не мога да печеля свои собствени. Или поне не тук. Писал е до училищното настоятелство и ги е уведомил коя съм. Наложи се да напусна работа.

— Но вие сте добра учителка! Най-добрата, която някога сме имали.

— За съжаление училищното настоятелство не мисли така, Мати. Твърдят, че имам пагубно влияние върху младите умове.

— Но те искат да ви задържат. През май ви написаха писмо. Казахте, че са го сторили.

— Искаха Емили Уилкокс, а не Емили Бакстър.

— Не може ли все пак да останете? Можете да четете в „Гленмор“. Там правят литературни вечери. Или пък…

— Мъжът ми идва насам, Мати. Сестра ми прати телеграма, че е на най-много ден от тук. Ако ме намери, когато пристигне, следващата ми спирка ще бъде приемната на лекаря, последвана от санаториум и толкова много лекарства, че няма да знам собственото си име, а още по-малко ще съм способна да пиша.