Дженифър Донъли - Северно сияние

— Уийвър… Няма да заминавам. Няма да ходя в Ню Йорк — обясних.

— Няма да ходиш? Защо?

— Ройъл… Той ме ухажва. Аз ще… Той… Ще остана тук. Ще се омъжвам.

— За Ройъл? Ройъл Лумис?

— Да познаваш друг Ройъл?

— Боже, Мати! Не мога да повярвам! Виждал съм да идва да те взима и да излизате заедно да се повозите, но не мислех, че е нещо сериозно. Защо не се омъжиш за Демон? Или за Барни? Или за онзи голям камък там?

— Уийвър, престани.

— Но той изобщо не е подходящ за теб. Пише ли? Може ли да напише разказ, както умееш ти? Чете ли? Умее ли изобщо?

Не му отговарях.

— Някога показвала ли си му тетрадката си? Отговори на този въпрос. Единствено на него.

Не отговорих. Нямаше голям смисъл. Не можех да му обясня, че желаех книги и думи, но също така исках някой да ме държи в обятията си и да ме погледне така, както Джим гледаше Мини, след като го беше дарила със син и дъщеря. Или че да напусна семейството си — и да наруша даденото пред мама обещание — щеше да е като да изтръгна собственото си сърце.

Уийвър не спираше да роптае през целия път. И аз го оставих. Нямаше какво друго да сторя.

Ако направиш впряг от два коня и единият е по-силен, по-слабият бива изблъскван и нараняван. Същото беше и да си приятел с Уийвър. Фермерът би могъл да сложи уравновесител на ярема, та да компенсира по-слабия кон, като прехвърли част от товара на по-силния. Но не можеш да направиш такова нещо с душите или сърцата на двама души. Щеше ми се просто да стана и да тръгна за Ню Йорк. Щеше ми се да бях силна колкото Уийвър. Щеше ми се да бях така безстрашна.

Но не бях.

— Ейда! Уийвър! Мати! Франсес! Изнесете тези пайове. Също и сладоледа! — кресна готвачката от кухнята.

— Да, госпожо! — изревахме в един глас ние.

— И не забравяйте лимонадата!

— Да, госпожо!

— И престанете да крещите! Това е място за почивка, а не дървосекачески бивак, за бога!

— Да, госпожо — викнахме и се затътрихме навън от кухнята с кикотене, минахме през трапезарията, а после по верандата надолу по стълбите и се озовахме на предната морава на „Гленмор“.

— Плямпам — подхвърли Уийвър, докато ме отминаваше.

— Дрънкам — отвърнах мигом аз.

Беше Четвърти юли, най-важната вечер през летния сезон, и никой хотел на езерото Биг Мус или езерото форт или на което и да било друго езеро в целия щат Ню Йорк не устройваше по-хубаво парти от „Гленмор“. Присъстваха около стотина от нашите собствени гости плюс гости на други хотели, които бяха дошли специално, както и почти всички семейства от Биг Мус Стейшън, Игъл Бей и Инлет. Всеки можеше да дойде и повечето го бяха сторили. Таксата на хотела беше един долар за възрастен и петдесет цента за дете, така че почти всички спестяваха цяла година, за да доведат всички членове на семейството си. Срещу парите си получавахте право да погълнете пиле и свински ребра на скара, царевица, картофена салата, салата от три вида боб, салата с макарони, бисквити, маслен сладкиш с ягоди, пай, сладолед, бира и лимонада колкото можете да поберете. Можехте да слушате духовия оркестър, пристигнал от Утика, и да танцувате, ако желаете. Също така бихте могли да се разхождате в гората или да вземете лодка. А щом се стъмнеше достатъчно, някъде около девет и половина, имахте възможност да видите истински фойерверки, изстреляни от пристана.

Самият хотел изглеждаше красиво като на картина. Верандата и балконите бяха опасани от червени, бели и сини гирлянди. Червените рози и сините хортензии цъфтяха с пълна сила. Всички прозорци светеха и дори пристанът беше осветен с фенери. Скованите от дъски и магарета маси бяха покрити с покривки в десен на райе и звезди и се огъваха под обилното количество храна и напитки. Чуваха се единствено смях и музика.

Моравата беше напълно пренаселена. Навсякъде имаше хора. Безброй летовници в техните бели ленени костюми и красиви рокли, както и местни жители в избелелите си и кърпени най-официални неделни дрехи. Дори Хамлет беше пременен за случая и носеше на врата си панделка в бяло, синьо и червено. Татко също присъстваше. Стоеше и разговаряше с Франк Лумис, Джордж Бърнап и няколко други мъже. Кимна, когато ме видя. Майката на Уийвър говореше с Алма Макинтайър. Леля ми Джоузи разпитваше бедния Арн Сатърлий относно земята на Еми Хъбард и кой цели да я купи. Правех всичко възможно да я избегна. Беше разказала на целия окръг колко себична и безотговорна съм, задето съм отишла в „Гленмор“. Ядосваше се, защото татко не допусна Аби да чисти дома й и сега се налагаше да плаща на момиче от селото да го прави. Чичо Върнън бъбреше с преподобния Милър и съпругата му, както и с госпожа и господин Бекър. Госпожа Лумис пълнеше чинията си с макаронена салата. Угрижената и изкльощавяла Еми Хъбард се опитваше да разгони децата си от масата с десертите. Нямаше пари да ги доведе, но господин Спери винаги ги пускаше безплатно. Това беше тайна, тъй като господин Спери не обичаше да го смятат за мекушав. Госпожа Хил, майката на Фран, я беше дръпнала настрана и я хокаше за нещо. Вероятно задето се измъкваше, за да отиде в Уолдхайм заедно с Ед Компо. Фран се беше ококорила със сериозно изражение на лицето в опит да изглежда възможно най-невинна.