Дженифър Донъли - Северно сияние

— Не може да постъпи така.

— Може. Той е влиятелен човек и има влиятелни приятели.

— Къде ще отидете? — попитах аз, разтревожена за нея.

Тя се облегна назад и изпусна голям облак дим.

— Наследих малко пари от баба си. В попечителски фонд са, така че мъжът ми не може да ги пипне. Не са много, но все е нещо. Освен това имам колата си и известно количество бижута. Ще ги оставя в заложна къща и ще замина за Париж. Бижутата няма да ми липсват, но това със сигурност не важи за колата. — Тя отново дръпна от цигарата, а после я угаси в един пепелник на масата.

— Утре ще я откарам обратно в града. Ще се движа по главния път до Маккийвър, а после ще се прехвърля на Мус Ривър Роуд до Порт Лейдън. Оттам нататък ще използвам странични пътища до Рим и после право към Ню Йорк. Не искам да поемам риска да се натъкна на Теди. Колата е достатъчно голяма да побере дрехите ми и няколко кашона с книги. Това е всичко, от което се нуждая засега. Организирала съм изпращането на останалите ми вещи при сестра ми. Ще се укрия в къщата й, докато продам колата. Веднъж да се озова във Франция, и ще направя всичко възможно да получа развод. Теди е твърдо против, но се надявам да го вбеся до такава степен, че да си промени решението. Още няколко стихосбирки вероятно ще свършат работа. — Госпожица Уилкокс се усмихна при тези свои думи, но аз забелязах, че цигарата между пръстите й трепереше.

— Съжалявам — промълвих.

— За какво?

— Задето ви се развиках. Държах се себично.

Тя стисна ръката ми и каза:

— Мога да те определя с много думи, Мати Гоуки, но „себична“ не е сред тях.

Поседяхме за малко смълчани, като госпожица Уилкокс пушеше и държеше ръката ми. Не исках никога да напускам тази стая. Или пък учителката ми. Но бях наясно, че колкото по-дълго остана, толкова повече ще я забавя да опакова. А на сутринта вече трябваше да я няма.

— Ще тръгвам — казах най-накрая. — Уийвър ме чака отвън. Трябва да се върнем до шест, иначе ще си имаме неприятности.

— Ами не можем да допуснем такова нещо, Мати. Парите са ти нужни. Може би някой ден ще ме посетиш в Париж. Или пък ако нещата се подредят добре, може да се прибера у дома рано или късно. И тогава ще се срещнем за обяд в двора на „Барнард“.

— Не мисля така, госпожице Уилкокс — отвърнах аз с поглед, забит в пода.

— Но защо не?

— Няма да отида в „Барнард“. Оставам тук.

— Боже, Мати, защо? — попита тя и пусна ръката ми.

Не можах да отговоря в продължение на няколко секунди.

— Ройъл Лумис ме помоли да се омъжа за него — отвърнах най-сетне. — И аз му дадох положителен отговор.

Госпожица Уилкокс придоби вид, като че някой беше изцедил от нея всичките й жизнени сили.

— Разбирам — каза. Канеше се да продължи, но аз я прекъснах:

— Връщам ви обратно петте долара — казах и измъкнах банкнотата от джоба на полата си. — Благодаря ви, госпожице Уилкокс, проявихте голяма щедрост, но няма да са ми нужни.

— Не, Мати, задръж ги — настоя тя. — След сватбата парите често не достигат. Запази ги за себе си. Използвай ги за хартия и писалки.

— Благодаря — казах, защото знаех, че тя иска да чуе това. Също така знаех, че е твърде вероятно парите да бъдат похарчени за царевица за посев или пилета, но никога за хартия и писалки.

— Пази се, Мати — помоли ме учителката ми, докато ме изпращаше до вратата.

— Вие също, госпожице Уилкокс.

Сбогува се с Уийвър, а аз се покатерих в кабриолета. Прегърна го и му поръча да учи здраво, като отиде в Колумбийския университет. Обясни му, че ще прекара известно време във Франция, и му поръча да я посети. Погледнах назад, докато се отдалечавахме, и зърнах силуета й пред вратата. Видя ми се дребна. Дребна, крехка и безпомощна. Не ми беше изглеждала такава, когато дойдох.

— Дий! — викнах на Демон и изплющях с юздите. Той премина в тръс.

— Добре ли си? — попита Уийвър.

— Напълно — отвърнах аз, докато управлявах кабриолета по средата на пътя. Отминахме бара. Отминахме магазините на О’Хара и Пейн, а после бръснарницата, пощата и училището.

В мига, щом излязохме от селото, аз дръпнах юздите, докато Демон не спря, а после отпуснах глава в ръцете си.

— О, Мат — заговори Уийвър, като ме потупваше по гърба. — Не е умряла. Пак ще я видиш.

— Все едно, че е умряла. Вече никога няма да я видя. Знам го.

— Ще я видиш. Няма да остане вечно във Франция. Някой ден ще се върне в Ню Йорк.

— Но аз няма да съм там — произнесох тихо.

— Какво?

Не исках да му казвам, но се налагаше. От седмици мълчах пред него, но не можех да мълча завинаги.