Дженифър Донъли - Северно сияние

Наложи ми се да се хвана за шкафчето, защото краката ми се подкосиха. Затова значи са се карали, помислих си. Затова татко замахна на Лотън с канджата и той избяга. Затова татко спря да се усмихва. Ето защо беше толкова гневен. Ето защо ни гледаше, без да ни вижда. О, Лотън, помислих си, има неща, които не бива да се изричат. Това са просто думи, би казал Ройъл. Но думите са по-силни от всичко.

— Лотън не го е мислил, татко. Ракът уби мама, не ти.

Той кимна, но погледът му беше насочен другаде и аз знаех, че вярва на брат ми, а не на мен. Беше изтощен от мислите си и аз реших да се възползвам и да го накарам да отпие от чая. Усетих, че кожата му пари, когато повдигнах главата му. Съблякох го и покрих с чаршаф онова, което не беше редно да виждам. Обтрих го със студена вода, като задържах хавлията на китките му, под мишниците и от задната страна на коленете, за да се охлади кръвта му.

Никога не бях виждала баща си гол. Не ни беше позволено да влизаме в кухнята, докато се къпе. Кожата на гърдите му беше мека и леко обрасла с черни косъмчета. По гърба му имаше белези от раменете до кръста — плътни моравочервени резки от токата на колана на пастрока му. Притиснах ръка до ребрата му и усетих как бие сърцето му. И там имаше белези. Знаех това, въпреки че не можех да ги видя. Започна да трепери ужасно, докато го миех, стисна зъби, но поне не се опита да ме души. И това беше нещо. Щом приключих, покрих го със завивката, сложих още два юргана отгоре и го накарах да пийне още от чая. Не бях много наясно с температурата, но знаех, че трябва да се изпоти. Потта щеше да изкара болестта от него.

— Ще ми липсваш, Мати — каза той изненадващо.

— Ще бъда само в другия край на коридора, татко — уверих го аз.

Той поклати глава.

— Кравата си пасва с бика. Не с овните. Нито с козлите. Козлите не четат, Мати, не четат книги…

Пак беше започнал да бълнува.

— Тихо сега, татко — казах му, — опитай се да поспиш.

Когато затвори очи, вдигнах подноса с чая, за да го занеса на сестрите си. Изхвърлих от съзнанието си думите на Лотън. Не исках да мисля за тях. Вече бях станала много изкусна в умението да не мисля за разни неща.

Когато влязох в спалнята ни, видях, че Лу е повърнала водата, която й бях дала, а Аби е станала от леглото и се опитва да почисти Бет, която отново се е изцапала. Аз бях виновна. Бях им дала прекалено много вода.

— Мати! Мат, къде си? — викна ме някой от долния етаж.

— Тук, горе!

Чу се трополене по стълбите и Ройъл се появи на вратата. Потрепери от вонята.

— Какво става? — попитах аз, щом се показах в коридора.

— Една от кравите е много зле. Онази със звездата на челото…

— Това е Дейзи. Не е звезда, а цвете — рекох глупаво аз.

— Тя страда, Мат. Много. Джон пита… пита къде стои пушката на татко ти.

— Не, Мати, не! Не му позволявай! — изкрещя от леглото си Лу.

Аз поклатих глава.

Той хвана раменете ми.

— Мат, много е зле… нека проявим милост.

— В пристройката. Над вратата.

Той се върна долу, а аз си представих големите тъмни очи на Дейзи и мустакатите й мляскащи бърни. Помислих си как никога не ме риташе, докато я доях, и ми позволяваше да подпра буза на мекия й корем. Помислих си и за бедния Болдуин. И за страшния черен бик в ливадата на семейство Лумис. Как плашеше Дейзи и Болдуин, но въпреки това те се промушваха през оградата при всеки удобен случай, за да са близо до него.

Чух гърмежа от пушката, чух Лу да крещи името ми, а после да ругае. Чух изтракването на нощното гърне в стаята на баща ми, чух го да казва на някой си Арман да застреля най-после проклетата мечка.

После чух звука на приглушени ридания от собствените си гърди, когато седнах на най-горното стъпало и заплаках.

— Пиеш ли още рибеното масло, което оставих у вас? — попита ме госпожа Лумис. Тя седеше на предната веранда на дома си и лющеше грах в син емайлиран леген. Аз се бях настанила срещу нея на старо плетено канапе. Ройъл седеше до мен с протегнати напред крака.

— Да, госпожо — излъгах. Изсипвах по малко от него в мивката всеки ден. Бих предпочела да се разболея от грип, отколкото да продължавам да взимам от рибеното масло. Беше дошла у нас преди седмица, веднага след като Ройъл се беше прибрал и й беше казал какво ни е сполетяло. Беше донесла най-различни неща — корени от къпина и ечемичена отвара за затягане на разстроен стомах. Лучен сироп, уиски и джинджифил за сваляне на температурата. Смес от свинска мас, камфор и терпентин за разтриване на гърдите. Каза, че това е най-лошият грип, който е виждала. Лекува ни, готви ни и ни изправи на крака. Майката на Уийвър й помагаше. Не знам какво щяхме да правим без тях. Татко още кашляше, а Бет не беше укрепнала достатъчно, за да става от леглото, но бяха вън от опасност.