Дженифър Донъли - Северно сияние

— От къде? От къщи? — Разстоянието през гората от къщата на Томи до Биг Мус Роуд беше километър и половина и още осем до „Гленмор“.

— Трябва да си дойдеш у дома — каза той и задърпа ръката ми, — трябва да дойдеш, сега…

— Работя, Томи, не мога! Успокой се и ми кажи какво се е случило.

— Татко ти и сестрите ти, Мат. Ужасно болни са…

Изпуснах ножа, който държах.

— Наминах рано да видя дали Лу иска да дойде за риба и тропах ли тропах, но никой не се показа. Кравите мучаха, затова отидох в обора. Дейзи не беше добре. Не беше издоена. И другите също. Не знаех какво да правя, Мат. Влязох в къщата…

Не чух нищо повече, защото вече тичах. Спуснах се по задните стълби към алеята на „Гленмор“ и после по Биг Мус Роуд. Томи ме следваше. Не бях изминала и сто метра, когато видях каруца насреща.

Изтичах към нея, виках и размахвах ръце. Човекът спря. Беше Джон Денио, идваше на работа от дома си в Биг Мус Стейшън.

— Моля ви, господин Денио, татко е болен. Цялото ми семейство… Трябва да отида вкъщи…

— Качвай се — каза той, протегна ръка и ме вдигна до себе си. Томи се покатери отзад. Господин Денио обърна конете и плесна с повода. — Една жена от Лейквю се разболя онзи ден — подхвана, — имаше треска. Татко ти доставяше мляко там и управителят го попита дали ще я закара до доктор Уолас. Тя обеща да му даде два долара за това. Явно му е дала нещо повече.

Господин Денио караше бързо, но каруца с четири коня не можеше да стигне у дома толкова скоро, колкото бих искала. Бях уплашена както никога в живота си. Томи каза, че кравите мучали, защото не били издоени. Татко никога не би допуснал да останат неиздоени. Никога. Устата ми пресъхна. Кръвта ми, костите ми, всичко в мен се смрази. Не и татко, молех се аз. Моля те, боже, не и татко.

Щом завихме по пътя за вкъщи, чух, че зад нас има и друга каруца. Беше Ройъл.

— Карах доставка на Валдхайм — викна той, — по пътя на връщане видях госпожа Хенеси. Тя ми каза какво се е случило. Ти влез вътре. Аз ще погледна кравите.

Бях скочила от каруцата на господин Денио, преди още да е спрял. Чух Ройъл да вика на Томи да върже конете. Чувах как кравите мучат от болка, а телетата им пригласят, изпълнени със страх. Те бяха в обора, по местата и, което означаваше, че татко ги е доил… но кога? Вчера? Преди два дни? Млякото се събира само за ден, а понякога и по-малко и после вимето се издува и се възпалява.

Ще ги изгубим, помислих си трескаво. Всичките до една.

— Татко! — викнах и се затичах през пристройката. — Аби!

Никой не отговори. Влетях през кухненската врата и ме посрещна задух и зловоние на болест. Барни вдигна глава, като ме чу, и лекичко помаха с опашка. Мивката беше пълна с мръсни тенджери, на масата имаше чинии с недоядена храна. Над засъхналите остатъци кръжаха лакоми мухи.

— Татко! — изкрещях.

Излязох от кухнята и се отправих към стълбите, а в горния им край видях сгърчена фигура.

— Лу! О, мили боже… Лу! — викнах.

Тя вдигна глава и примигна. Очите й бяха оцъклени, а устните й напукани. Горната част на гащеризона й беше покрита със засъхнало повръщано.

— Мати… — промълви тя дрезгаво. — Жадна съм, Мати…

— Всичко ще се оправи, Лу. Тук съм, дръж се. — Повдигнах я, преметнах ръката й през врата си и я поведох към спалнята ни, а въздухът натежаваше все повече с всяка крачка. Отворих вратата и си запуших устата от отвратителната воня. Вътре беше тъмно, а сенките размазани.

— Бет? Аби? — прошепнах.

Не последва отговор. Сложих Лу да легне в леглото ни, прекосих стаята и дръпнах завесите. Тогава видях Бет. Тя лежеше в леглото, което деляха с Аби, неподвижна и бледа. По нея лазеха мухи. По лицето, ръцете и краката.

— Бет! — проплаках и се втурнах към нея.

Клепачите й потрепериха и аз заридах от облекчение.

Тя отново затвори очи и заплака, тогава видях, че се е изходила. Пипнах бузите и челото й. Горяха.

— Шшшт, Бет, всичко е наред. Ще те излекувам, обещавам… — казах. Но тя не ме чу. Върнах се при Лу. — Къде е Аби? — попитах.

Тя навлажни устните си с език.

— При татко.

Изтичах от нашата стая по малкия коридор към спалнята на татко. Баща ми лежеше скован в леглото си, бълнуваше и трепереше. Сестра ми се беше свлякла върху него.

— Аби! — извиках я — Аби, събуди се.

Тя вдигна глава. Очите й приличаха на тъмни дупки. Скулите й бяха изпъкнали.

— Той е много зле, Мати — промълви тя.

— Откога?

— От два дни. Температурата му се покачи много тази сутрин.

— Иди да си легнеш, Аби. Аз ще се погрижа за него.