Дженифър Донъли - Северно сияние

В този момент Ройъл ме извика и трябваше да събудя Мини, за да се сбогувам. Когато излязох, следобедът ми се стори ярък и слънчев, Ройъл хвана ръката ми и поехме към земята на брат му. Сподели, че и той се кани да има своя земя с къща, крави, пилета и стария дъбов скрин, който баба му била обещала, както и чамово легло. Каза, че имал малко спестени пари, а аз гордо му доверих, че съм прибавила десет долара и шейсет цента към парите, които бях спестила, преди да отида в „Гленмор“, двуседмична заплата (минус четирите долара, които бях дала на татко) и бакшиши. Той заяви, че това било почти достатъчно за хубава печка. Или може би за теле. Толкова се радваше дори само като говореше за това, че се усмихна и ме прегърна. Усещането беше невероятно. Чувствах се щастлива и сигурна. Както когато успееш да прибереш всичките си животни в обора точно преди да се разрази страшна буря. Сгуших се в него и се опитах да си представя какво ли щеше да е да лежа до него в тъмното на чамовото легло и изведнъж всичко останало изгуби смисъл.

— Не отново, Уийвър, по дяволите! — кресна готвачката и шляпна лопатката си върху работната маса.

— Съжалявам — каза Уийвър и се наведе да събере парчетата от чинията, която беше счупил. Втората за тази сутрин. Беше строшил и една чаша.

— Не, не съжаляваш. Хич дори! — отсече готвачката. — Но и това ще стане. Ще ти удържа от заплатата следващото, което счупиш. До гуша ми дойде от теб. Отивай в избата да донесеш няколко нови чинии. И да не си посмял да ги изпуснеш.

Днес беше почивният ден на Бил, мияча на чинии, и на всички много ни липсваше. Не го ценяхме достатъчно. Не си давахме сметка колко тихо и добре си вършеше работата. Не и до тази сутрин, когато готвачката възложи на Уийвър — чието лице още беше насинено и петнисто като развален плод — да мие чиниите, а той никак не изпълняваше задължението си тихо и добре. Мрънкаше, мърмореше, ругаеше и се оплакваше.

Бяха изминали цели четири дни, откакто господин Спери го прати да помага в кухнята, достатъчно време за повечето хора да укротят страстите си, но Уийвър все още кипеше. Фран се опита да го развесели на няколко пъти, а аз пробвах да го предизвикам на словесен дуел, но никоя от нас нямаше успех.

Тази сутрин особено се постарах. Казах му за „салто“, думата ми за деня.

— Означава скок с премятане, преобръщане във въздуха, Уийвър. Първата сричка „сал“ означава „сол“ на латински. Не е ли интересно? Разбираш връзката, нали? Ако наръсиш малко сол върху свинските пържоли или яйцата, те започват да подскачат.

Струваше ми се, че наблюдението ми е забележително, но Уийвър явно не споделяше мнението ми. Той не спираше да се цупи, да се кара с готвачката и да прави обстановката в кухнята тягостна.

Новата подредба не харесваше на никого. С Ейда и Фран бяхме недоволни почти колкото Уийвър, защото трябваше да сервираме на смени на шеста маса. Този отвратителен мъж ставаше все по-дързък с всеки изминал ден. Ейда имаше синина с размера на сребърен долар на дупето от ощипването му.

Готвачката беше най-недоволна. И тя не искаше Уийвър в кухнята повече, отколкото и той самият искаше да е там. На първия ден му беше казала да овкуси голяма тенджера пилешка супа и той я беше пресолил. На втория му беше дала да разбива едно кило гъста сметана и той я беше превърнал в масло. На третия му поръча да смени лепкавите ленти за мухи, които висяха от газените лампи, и той изпусна една в соса беарнез.

Тогава й кипна от него. Развика му се, че бил безотговорен и тромав, че е заврял глава в собствения си задник и дълго време ще чисти подове, защото вината за станалото си била негова. И че ако иска да работи в трапезарията вместо в кухнята, трябвало да се научи да стои настрана от сбивания.

— Сам се докара дотук, Уийвър, и сега трябва да си търпиш последствията — смъмри го тя.

— Не съм се докарал сам.

— Напротив.

— Как? Да не би да съм се обиждал сам? Да не съм се свлякъл сам от колата? Да не съм се набил сам?

Отговорът на готвачката беше да го изпрати на задните стълби с нож и четири кофи картофи. Който се опълчеше на готвачката, скъпо си плащаше.

Мисля, че Уийвър щеше да продължи да се държи така цяла седмица и най-вероятно щеше да бъде убит от готвачката, от Бил или от някоя от нас, ако не беше се отбил господин Хигби.

Господин Хигби беше собственик на ваканционните къщи „Хигбис“ на южния бряг на Биг Мус Лейк и беше местният мирови съдия. Освен това беше и шурей на господин Спери и когато се появи в кухнята след сервирането на закуската, всички си помислихме, че търси него.