Дженифър Донъли - Северно сияние

— Дай ми ги! Върни ми ги! Не ги гледай така! Не гледай и мен! Махай се! Тръгвай! Махай се от тук! — крещеше тя.

— Мини… Извинявай! Аз не съм… Не исках…

Обаче беше твърде късно. Мини беше изпаднала в истерия. Притисна бебетата към себе си и заплака.

— Мразиш ги, нали, Мати? Нали?

— Мини! Какви ги говориш?

— Знам, че е така. И аз ги мразя. Понякога. Така е. — Гласът й премина в шепот. Погледът й беше измъчен.

— Успокой се сега. Не искаше да кажеш това.

— Исках. Ще ми се да не бях ги раждала. Да не се бях омъжвала.

Бебетата се въртяха и виеха. Тя седна на леглото, разкопча блузата си и изкриви лице, щом се вкопчиха в нея. Облегна се на възглавниците и затвори очи. Сълзите рукнаха от бледите й клепачи и в този момент си спомних нещо, което веднъж ми разказа Лотън, след като се върна от оглед на капаните с Луис Сиймор Французина. Луис беше хванал мечка в един от стоманените си капани. Майка на две мечета. Капанът беше счупил предната й лапа. Когато Луис и Лотън стигнали до нея, вече била обезумяла от болка и страх. Тя плачела, легнала на една страна. Другата й страна я нямало. Козината липсвала, месото също, имало само синьо-черна маса от кръв и кости. Изгладнелите й до безумие малки я били оглозгали.

— Просто си изтощена, Мини — казах и помилвах ръката й, — това е.

Тя отвори очи.

— Не съм сигурна, Мат. Всичко изглеждаше толкова вълнуващо, докато се ухажвахме, а и веднага след сватбата, но сега не е така. Джим постоянно ми налита…

— Сигурно и той е уморен. Разчистването не е лесна работа…

— О, не бъди глупачка, Мати! Имам предвид… налита ми. Но аз не мога. Ужасно ме боли долу. А и не мога да гледам още едно бебе. Не и веднага след близнаците. Не мога да изживея това отново. Госпожа Крего каза, че докато кърмя, няма опасност да зачена, но толкова ме боли, та имам чувството, че ще полудея. Съжалявам, Мат… Съжалявам, че ти се развиках. Толкова се радвам, че дойде… нямах намерение да ти говоря така… само че съм ужасно изморена…

— Знам. Легни си за малко и си почини. Нека аз да направя чай.

След няколко минути Мини беше заспала, а и бебетата също. Аз се захванах за работа. Стоплих вода и измих всички тенджери, тигани и чинии. Стоплих нова и накиснах кърпите за съдове и престилките. Напълних големия черен казан с вода, изсипах в него кофа мръсни пелени, които намерих в кухнята, и го сложих на огъня в задния двор. Нямаше скоро да заври, но поне нямаше да й се наложи да мъкне вода. После избърсах масата и измих пода. Наредих масата наново, защото мъжете скоро щяха да се върнат за вечеря, и сложих букета, който донесох, в средата. Когато приключих, къщата имаше далеч по-приятен вид и аромат, а моят вид и аромат бяха далеч по-лоши. Тогава чух шума от колелата на каруца в края на пътя. Погледнах през прозореца и видях Ройъл. Вече. Говореше си с Джим, но очакваше да се появя незабавно. Така и не можах да разправя на Мини за него.

Докато оправях набързо косата си, ме връхлетя прозрение: Емили Дикинсън е била истински гений в находчивостта си.

Останала бе в къщата на баща си, никога не се бе омъжила и беше живяла като отшелник — отначало ми се бе струвало, че се е предала, но колкото повече мислех за това, виждах, че се е борила чрез отказ от битка. След като така добре познавах стиховете й, не исках да я виня в подобно подмолно поведение. Може и да е била самотна понякога, да се е страхувала от баща си, но се обзалагам, че посред нощ, когато лампите са били угасени, а баща й вече е спял, тя се е спускала по парапета и се е люлеела на полилея. Обзалагам се, че е била опиянена от свободата си.

Бях прочела към сто от стиховете на Емили и бях запомнила десет. Госпожица Уилкокс каза, че била написала почти хиляда и осемстотин. Погледнах как спокойно спи приятелката ми Мини. Преди година тя беше момиче като мен, стояхме в кухнята на мама, кискахме се и хвърляхме обелки от ябълки през рамо, за да разберем инициалите на любимите си. Вече не можех да позная това момиче. Него го нямаше. Осъзнавах, че Емили Дикинсън нямаше да напише и едно стихотворение, ако имаше две виещи бебета, съпруг, който копнее да я зареди със следващо, къща и градина за гледане, три крави за доене, двайсет пилета за хранене и четирима наемни работници, на които да готви.

Вече знаех защо не са се омъжвали. Емили, Джейн и Луиза. Разбрах го и това ме уплаши. Разбирах също и какво означава да си самотен и не исках да съм самотна до края на живота си. Не исках да се откажа от думите. Не исках да избирам едното пред другото. На Марк Твен не му се е налагало. И на Чарлс Дикенс. На Джон Милтън също, въпреки че, ако се бе отказал, можеше да улесни живота на безчет поколения ученици.