Дженифър Донъли - Северно сияние

— Здравей, Джим, хапна ли вече? — попита го готвачката — Мати, върви да повикаш господин Спери.

— Няма нужда, госпожо Хенеси — каза господин Хигби, — аз ще го намеря. Така или иначе, искам да се видя първо с Уийвър.

— Мили боже, какво е направил този път? — ахна готвачката на път към мазето. — Уийвър — провикна се тя, — взимай тези чинии и се връщай горе! Господин Хигби иска да си поговорите.

Уийвър се качи и тръсна новите чинии на плота до мивката така, че те силно издрънчаха. Готвачката скръцна със зъби.

— Зарадвай ме, Уийвър — изръмжа тя, — кажи ми, че си обрал банка или си спрял влака, та Джим да те махне от кухнята ми на мига и да те прати в затвора поне за двайсет години.

Уийвър не благоволи да й отвърне. Само вирна брадичка, кръстоса ръце пред гърдите си и зачака господин Хигби да заговори.

— Сигурно би искал да знаеш, че открих онези, които са те напердашили, Уийвър. Създаваха безредици в „Съмит“ точно когато отивах да посрещна гости на гарата. Счупиха стол и един прозорец. Веднага ги глобих с пет долара за щетите и щом барманът ми каза, че били същите, които те нападнали, ги арестувах. Прекараха нощта в мазето на „Съмит“. Джон Денио дойде да ги види и потвърди, че били те. Сега трябва да чуя това и от теб и ще заминат на почивка в „Хъркимър“, на разноски на щата Ню Йорк. Ще получат уютна стаичка и нови дрехи. От онези, раираните.

За пръв път от дни Уийвър се усмихна.

— Благодаря ви, господин Хигби. Оценявам отделеното време.

— Само си върша задълженията. Трябва да намеря Дуайт и да поговоря с него по работа. Ще те викна, като си тръгвам.

Господин Хигби отиде да търси господин Спери, а Уийвър се върна на мивката. Главата му беше вдигната високо. Гърбът му беше изправен. Очите му, толкова мрачни от гняв през последните четири дни, бяха ясни и озарени от удовлетворено чувство за справедливост.

Понякога, когато наблюдаваш някого незабелязано, в точния момент и на точната светлина, можеш да видиш какъв ще стане. Веднъж видях как Бет вдига глава при шума от вой на койот на смрачаване. Очите й се разшириха — отчасти от страх, отчасти от почуда — и видях, че ще е красива един ден. Не просто хубава, а истинска красавица. Видях неутолимия стремеж на Лотън дълго преди да си тръгне. Видях го още докато беше малко момче и пускаше пръчки и листа в буйните води на Биг Мус Ривър и гледаше как достигат до места, които за него бяха недостижими. Бях виждала Ройъл да спира работа, за да избърше потта от челото си под обедното слънце, и бях зърнала фермера, който щеше да бъде. По-добър от баща си, по-добър и от моя. Такъв, който можеше да предвиди, че ще завали дъжд от ясно небе, и можеше да познае узрялата царевица само по шумоленето на листата.

В този момент видях какъв ще бъде Уийвър. Видях го в съдебната зала, решителен пред съдебните заседатели, властващ над очите и ушите им, над разума и душите им — разпален от убежденията си и страстта на думите си.

Уийвър не беше още този мъж, беше момче, високо като върлина, търкащо мазния тиган. Но щеше да бъде. Търкането за Уийвър Смит беше само моментно занимание, не беше завинаги.

Готвачката го наблюдаваше как работи, присвила очи и стиснала устни като котешко дупе. Не търпеше да бъде изобличена в грешка. Той явно усети погледа й, защото се извърна от мивката.

— Това нищо не променя, знаеш го — каза му тя.

— Променя всичко — отвърна той. — Тези трима мъже вече ще се замислят, преди да започнат да обиждат някого и да го бият.

— Трима от милион.

— Значи са ми останали още 999 997 тогава.

Такъв беше Уийвър. Решен да промени света. Започнал бе с трима мръсни пияни трапери. Усмихнах му се, а сърцето ми се надигна като тесто за хляб при увереността, че останалите 999 997 нямат шанс да им се размине.

Когато Томи Хъбард се появи на кухненската врата на „Гленмор“ в седем часа сутринта, усетих с всяка частица на тялото си, че се е случило нещо много лошо. Режех маслото на бучки за закуската, когато го чух.

— Ехо! Мати тук ли е? Тук ли е? — провикна се той.

— Кой е? Стига си викал! — кресна готвачката.

— Аз съм Томи Хъбард. Трябва да видя Мати.

— Да не си пристъпил в кухнята ми, Том!

— Не съм крастав, кълна се, аз…

— Остани навън! Аз ще я намеря.

— Тук съм — казах и отворих стъклената врата.

Сълзите бяха оставили светли следи по мръсното лице на Том. Беше се задъхал като пресилен кон.

— Тичах бързо колкото можах, Мати… колкото можах… — изхлипа той.