Дженифър Донъли - Северно сияние

Дадох му да смуче пръстите ми, за да се успокои, и го поведох полека към пасището. Щом го прибрах, тръгнах към телетата в царевицата. Бяха се надвесили над младите стръкчета.

— Хайде, Бърти. Хайде, Али — викнах им. Бяха близнаци и знаех, че ако накарам едното да дойде при мен, другото ще го последва. Но щом ме чуха, те хукнаха в различни посоки, оставяйки дълбоки следи в ценната царевица. — Бърти, Бърти, хайде, Бърти — заповтарях напевно с пресекващ глас, — моля те, Бърти. — Той спря, погледна ме и пак хукна.

Бет ги беше нарекла Албърт Едуард и Александра на краля и кралицата на Англия, след като беше видяла тяхна снимка в списание „Харпърс“. Шумната необуздана Бет, чието гласче сега приличаше повече на скимтене. Чиито ръчички пърхаха като птички срещу мен, докато я миех. Очите ми се насълзиха. Бързо ги избърсах.

Когато исках да подмамя някоя от кравите, взимах шепа трева и я размахвах пред нея, но близнаците още не се хранеха с трева. Татко им даваше мляко, смесено с ленено семе и овесено брашно. Изведнъж се сетих какво да направя. Изтичах до мандрата, грабнах металните кофи, в които татко им разбъркваше храната, и започнах да дрънкам с тях. Бърти наостри уши. Заприпка към мен. Али го последва и успях да ги заведа в пасището.

Измучаха, като разбраха, че няма да ги храня. И двамата бяха изгладнели. Бог знае кога бяха яли за последно. И дали щяха да ядат. Ако кравите бяха заболели от мастит, млякото щеше да е примесено с гной и кръв. Откъде щях да намеря прясно мляко за телетата? Как щях да лекувам възпалението? Не знаех как се лекуват крави. Само татко знаеше.

Едно по едно, Мати, едно по едно, казах си аз, като се борех с паниката, напираща у мен.

Върнах се бързо в кухнята. Чайникът вреше силно. Взех шепа равнец от кутията, в която го държеше мама, сложих го в каничка за чай и сипах гореща вода. Мама се беше научила да ползва равнец от госпожа Травърси, жена от племето абенаки, когато страдала от родилна треска след раждането на Бет и госпожа Травърси я беше излекувала. Тя остана при нас, докато мама си възвърне силите, и ни разказа много неща за лечителството. Искаше ми се да я бях слушала.

Когато чаят потъмня, сложих каничката, чаши и кана студена вода върху поднос. Само дано успеят да го изпият, казах си, докато се качвах по стълбите. Щом заспяха, щях да нахраня прасетата и пилетата, да запаля огън, за да стопля вода за миене, и да разбера от Ройъл и господин Денио колко зле са кравите. Съставянето на план ми вдъхна някаква увереност.

И последната капчица от нея изчезна в мига, в който се качих горе. Татко трепереше толкова силно, че леглото му тракаше. Жилите на врата му бяха изпъкнали и не спираше да бърбори как бил убил някого. Беше от треската. Направо го изпичаше жив.

Оставих подноса на шкафчето и налях чай.

— Татко? — прошепнах и докоснах бузата му. — Татко, трябва да изпиеш това. — Той не ме чу, дори не разбра, че съм там. — Татко? — казах по-силно този път. — Татко!

Той отвори очи. Ръката му се стрелна към мен; пръстите се вкопчиха в блузата ми. Изпищях, когато ме придърпа към себе си. Усетих горещия чай по краката си и чух как чашата се пръсна на пода.

— Робъртсън, ти, кучи сине! — викна той и продължи на френски: — Какви ги приказваш? Че не съм стока? Това ли й говориш? Ти, негоднико… Слушай… чуй ме само…

Освободих се от него, запрепъвах се към шкафчето и налях нова чаша чай.

— Изпий това, татко! — изкрещях му. — Веднага! Престани с това безумие и си изпий чая.

Той примигна и изведнъж погледът му стана благ.

— Къде е Лотън, Мати? — попита ме — Още ли не се е върнал? Чувам кравите…

— Върна се, татко. Той е… в обора е, дои — излъгах.

— Добре. Радвам се, че си е тук — отговори той. После по бузите му се търкулнаха сълзи и аз се ужасих. Баща ми никога не плачеше. — Той избяга, Мати. Избяга, защото аз я убих.

— Тихо, татко, не говори така. Никого не си убил.

Той не спираше да бръщолеви несвързано, но колкото повече говореше, толкова повече се разстройваше. Уплаших се, че пак ще започне да буйства.

— Нея убих аз, Мати — каза той и повиши глас. — Не съм я убил!

Реших, че е най-добре за всичко да се съгласявам с него.

— Разбира се, че не си, татко. Никой не твърди противното.

— Лотън го каза. Аз съм бил виновен. Съсипал съм я от работа. Трябвало да се преместим в Инлет и да работя в дъскорезницата. Каза, че съм убил майка ви, но нямало да се остави да убия и него. — После лицето му се сгърчи и той заплака като малко дете. — Не съм я убил. Аз я обичах…