Дженифър Донъли - Северно сияние

Уийвър погледна към небето. Въздъхна и поклати глава. После изведнъж щракна с пръсти и се усмихна.

— Нали помниш думата си за деня? — попита и изписа в пепелта „монохроматичен“.

— Да — отговорих. — Означава съставен от един цвят. Също така може да описва далтонист. Но какво общо има това с алгебрата?

— Представи си, че нямаш речник, но знаеш представките, наставките и корените. По същия начин, както знаеш стойността на числата. Как би разбрала значението на думата?

— Ами разглеждаш отделните части. „Моно“ е представка, означаваща „единичен“, от гръцката дума „монос“. „Хрома“, или „цвят“ също е от гръцки. Наставката „-тичен“ означава, че думата е прилагателно. Сливаш съставките в едно, за да схванеш значението.

— Именно! С алгебрата е същото, Мат. Съчетаваш отделните елементи в едно, за да получиш отговора, който в този случай е число, а не дума. Комбинираш известните с неизвестните, числата със съответното „хикс“ и „игрек“, докато накрая получиш търсените стойности. После събираш, изваждаш или правиш каквото се изисква от уравнението и накрая имаш финалния резултат или значението.

Той написа ново уравнение и аз започнах да виждам за какво говори.

— Реши го — нареди и ми подаде пръчката. Малко се обърках с първото и се наложи да ми помогне, но когато решихме още три, схванах идеята достатъчно, че да не бъда напълно безпомощна, когато седнех пред уроците си вечерта.

— Просто упорствай. Ще се справиш — настоя той. — Знам, че ще се справиш.

Аз поклатих глава, замислена за „Барнард“ и за това колко отчаяно желаех да уча там.

— Не знам защо да се напъвам. Няма смисъл.

— Не говори така, Мат. Пита ли леля си? Получи ли нещо от нея?

— Мърморене.

— Вече съобщи ли на баща си?

— Не.

— Защо не му кажеш? Може би ще те пусне. Може дори да ти помогне.

— Няма такива шансове, Уийвър — отвърнах аз.

— Може да спечелиш парите, като събираш диви плодове през лятото.

Замислих се за всичките кофи с плодове, които щеше да се наложи да набера, и въздъхнах.

Отново поехме по пътя. Намирахме се на половината път до Игъл Бей на връщане от училище. Сестрите ми бяха далече пред нас заедно с момичетата на Хигби. Момчетата на Лумис бяха малко пред нас и подритваха консервена кутия заедно с Ралф Симс и Майк Бучард. Децата на Хъбард бяха зад нас. Госпожица Уилкокс ги задържаше понякога. Все казваше, че е „за да наваксат с уроците“, но ние с Уийвър често оставахме, за да учим с нея, и знаехме, че всъщност им даваше сандвичи. Джим и Уил обаче не бяха наясно с това, защото никога не се бавеха след часовете, така че това беше едно нещо по-малко, за което да ги тормозят.

Завихме за последно, преди да достигнем Игъл Бей, и видяхме на гарата да спира следобедният влак. Пътуваше за Ракет Лейк, но нямаше да потегли поне още трийсет минути. Беше едва април, но известен брой туристи и собственици на селища вече прииждаха и разтоварването на багажа им отнемаше известно време. А също така с него идваха пощата, закъснели дървосекачи на път обратно към горите, хранителни продукти и въглища за хотелите.

— Ето ги Линкълн и мама — посочи Уийвър, преди огромният локомотив да спре и да закрие от поглед по-голяма част от гарата и хората около нея. — Да проверим дали е приключила, Мат. Може да си уредим возене.

Пресякохме релсите и се насочихме към гарата. Простата дъсчена постройка изобщо не можеше да се мери с тези в Ракет Лейк и Олд Фордж, където разполагаха с ресторанти, но пък си имаше собствен управител, печка за студените месеци, пейки и истинско гише, където пътуващите да си купят билети. Проправихме си път сред туристи, кондуктори, управителя на гарата господин Пулинг и група работници, пътуващи към някой от хотелите.

Майката на Уийвър стоеше до сградата на гарата и продаваше пилета, бисквити и пай. Линкълн, нейният катър, беше впрегнат в каруцата им и беше обърнат с гръб към влака, та на майката на Уийвър да й е по-лесно да достига до изделията си. Линкълн е търпеливо животно. Благия никога не би стоял така кротко. Но катърите, които са кръстоска между магарица и кон, са по-сговорчиви от мулетата, които от своя страна представляват кръстоска между магаре и кобила.

— Имаш ли нужда от помощ, мамо? — попита Уийвър.

— О, да, миличък! — отвърна тя. При вида на сина й лицето й светна като лампа. Винаги ставаше така, дори да се бяха разделили само десет минути по-рано. Майката на Уийвър си имаше собствено име, разбира се. Казваше се Алийта. Непознатите я наричаха госпожа Смит. Но всички в Игъл Бей й викаха „майката на Уийвър“ и тя беше именно това. Повече от всичко друго.