Дженифър Донъли - Северно сияние

— Това изобщо няма да помогне. Той ми съсипа вещите! — възнегодува мъжът.

— Той съжалява, господине. Не искаше да става така.

— Със сигурност го е искал. Поне трябва да плати за прането на дрехите. А също и за нов куфар. На това място има ли полицай? Шериф или нещо подобно? Не искам да създавам неприятности, но наистина се налага…

— Моля ви, недейте! — извика майката на Уийвър с трескав поглед в очите. Стискаше в ръка парите от продажбата на пилета. — Аз ще ви платя…

Но тя не успя да довърши изречението си, защото нечий друг глас я прекъсна.

— Не, господине, със сигурност не ви трябват неприятности. По-добре да си вървите, преди да се е появил баща му. Или пък братята му. Петима са общо. Кой от кой по-зли.

Беше Ройъл. Извисяваше се на перона с ръце, скръстени пред гърдите. Широките му рамене изпъваха ризата, а ръцете му бяха масивни и яки. Джим и Уил бяха плътно зад него. Не знам откъде изникна. Хвърлих поглед зад гърба му и видях каруцата на баща му с гюмове мляко в нея. Явно беше тръгнал на доставки.

Мъжът огледа Ройъл от глава до пети. После премести очи към господин Пулинг и господин Майърс, но техните лица не издаваха нищо, а накрая се озърна, като че очакваше да види към него да се задават бащата на Уийвър и петимата му братя побойници. Плесна с ръце.

— Ами… — измърмори. — Ами… — После вдигна куфарите си, хвана жена си за лакътя и се запъти към чакащия файтон. Видях го да поставя монети в шепата на кочияша и да сочи към останалите чанти.

— Някой ден това момче ще си навлече много ядове на главата — отбеляза господин Пулинг. — Сега наред ли е всичко?

— Разбира се — отговори Ройъл, а когато господин Пулинг си тръгна, се обърна към мен. — Искаш ли да те закарам до вкъщи, Мат?

— Благодаря, Ройъл, но по-добре да видя как е Уийвър.

Той вдигна рамене.

Аз изтичах до каруцата на семейство Смит. Майката на Уийвър го беше дръпнала настрана и му четеше конското на века. Беше побесняла донемайкъде. Очите й хвърляха мълнии. Размахваше показалец към него и притискаше длан към гърдите си. Не успявах да чуя всичко, но долових думите „проклетите глупци, които се озовават в затвора, не стигат до колеж“. Уийвър беше приковал поглед в земята, а главата му беше наведена. Вдигна я за няколко секунди, колкото да й отвърне нещо, а после само за миг целият гняв на майка му се изпари, тя се отпусна като спукана гума и заплака. Уийвър я прегърна.

Не ми се струваше редно да се натрапвам, така че пуснах парите от господин Майърс в кутията с монети, взех си учебниците от каруцата и се втурнах да настигна Ройъл. Той тъкмо пресичаше релсите в своята каруца. Джим и Уил бяха отзад и седяха върху гюмовете с мляко. Реших, че ще съм в безопасност. Ройъл не би се опитал да ме целуне или да ме докосва където не бива в присъствието на тях двамата. Почувствах облекчение. И разочарование.

— Важи ли още предложението да ме возиш? — извиках към него.

— Разбира се.

— Нали няма да караш прекалено бързо?

— Качвай се, Мат. Влакът се кани да потегли, аз съм на пътя му.

Изтичах от другата страна на каруцата и се покатерих. Радвах се да се настаня до него. Радвах се, че ще се наслаждавам на компанията му на път за вкъщи. Чувствах се разстроена от случилото се и имах нужда да го обсъдя с някого.

— Благодаря ти, Ройъл — казах.

— За какво? И бездруго ми е на път.

— Задето отърва Уийвър от неприятности.

— Струва ми се, че все още никак не са му малко — отбеляза и хвърли поглед към Уийвър и майка му.

— Мисля, че майка му е разстроена заради случилото се с баща му — обясних. Ройъл знаеше какво беше станало. Всички знаеха.

— Възможно е да е така — отговори Ройъл и подкара конете.

— Може би всичко е започнало по същия начин като с този куфар — предположих аз, все още разтърсвана от емоции.

— Може би.

— Само с няколко думи. И после още няколко. А после думите са прераснали в обиди и закани и дори по-лошо, а накрая един човек се е оказал мъртъв. Само заради някакви думи.

Ройъл мълчеше и аз си представих как обмисля казаното от мен.

— Знам, че според теб думите са просто думи, Ройъл, но думите могат да бъдат нещо наистина могъщо…

Почувствах как някой ме ръчка в гърба.

— Хей, Мати…

Обърнах се.

— Какво, Джим? Какво искаш? — попитах раздразнено.

— Ето го Сиймор. Няма ли да помахаш?

— Кой?

— Сиймор, Мати! Сиймор Бътс!

Джим и Уил прихнаха. Ройъл не се присъедини, но се усмихваше. Останах мълчалива до края на пътуването.