Дженифър Донъли - Северно сияние

Изненадващото обаче беше, че внезапно Ройъл спря и ме целуна. По устата. Бързо и страстно. Аз не се възпротивих, не можех — бях неспособна да говоря. Всичко, за което успявах да мисля, беше, че целувките на момчета като Ройъл Лумис бяха за момичета като Марта Милър, а не като мен. Той отстъпи една крачка назад и ме погледна. Имаше странно изражение на лицето си, такова, каквото Лу придобива, когато вкусва нещо сготвено от мен и се мъчи да реши дали може да го преглътне.

И после го стори отново, придърпа ме към себе си и притисна тяло към моето. Усещането за него, мирисът му и вкусът му ме накараха да се почувствам съвсем замаяна. Ръцете му бяха на гърба ми и ме притискаха здраво към него. После се озоваха на талията ми. А след това едната се плъзна нагоре и преди да разбера какво се случва, вече мачкаше гърдите ми, разтриваше ги и ги дърпаше, като че са вимето на крава.

— Престани, Ройъл — скарах му се аз и се отдръпнах с пламнало лице.

— Какво не е наред? — попита. — Пазиш ли ги?

Не можех да го погледна.

— За кого, Мат?

А после се засмя и тръгна обратно към дома си.

— Не, не, не, Мати! „Хикс“ е неизвестната величина. Ако ни беше известна, нямаше да ни е нужен „хикс“, нали така? Боже, с теб върви много трудно — изпъшка Уийвър.

Стоях по средата на пътя, на прага на пълното отчаяние, и се взирах в изписаното в прахта уравнение.

— Решаването на многочлени опира единствено до свеждането им до по-прости такива. Също както вариш огромно количество мъзга, за да получиш малко сироп. Лесно е, така че престани да бъдеш такова муле.

— Хей-хо! — изкрещя Джим Лумис, докато минаваше покрай нас.

— Не съм муле. Не го разбирам. Просто не го разбирам — проплаках аз и прекарах стъпало върху уравнението. Бяхме посветили цялата седмица на решаване на многочлени, но аз още не ги разбирах, а в края на седмицата имахме тест, за да се упражним за изпита. — Ще се проваля, Уийвър. Знам, че ще стане така.

— Не, няма да стане така. Просто се успокой.

— Но не виждам как…

— Би ли изчакала минутка? — Той прехапа устна и се взря надолу към пътя, като почукваше с пръчката си по земята.

— Какво правиш? — попитах и прехвърлих учебниците, които носех, от едната си ръка в другата.

— Опитвам се да разсъждавам като муле. Ако искаш да обясниш нещо на едно муле, трябва да го представиш така, че мулето да може да го схване.

— Благодаря ти. Много ти благодаря.

— Внимавай, Мати! Задава се Бен — изкрещя Уил Лумис, докато тичаше към нас.

— Какво? Бен чий?

— Бен Доувър — извика той и събори учебниците от ръцете ми.

— По дяволите! — викнах ядосано аз и замахнах към него, но той вече ме беше отминал, като подсвиркваше и се смееше, докато ме наблюдаваше как се наведох и започнах да чистя пръстта от книгите си.

— Ето, Мат, чуй това — продължи Уийвър. — Да опитаме със словесна задача. Може би ще помогне, ако придадем практически израз на нещата. — Той отвори екземпляра си от „Алгебра за гимназисти“ на Милн и посочи. — Ето тази.

Аз я прочетох.

— Един мъж печелел всеки ден в продължение на пет дни три пъти повече, отколкото била таксата му за пансиона, а после му се наложило да отсъства от работа за четири дни. Преброил парите, след като платил за стаята си, и установил, че имал две десетдоларови банкноти и четири еднодоларови. Колко е платил за пансиона и какво е било възнаграждението му?

— Добре. Сега помисли — поръча ми Уийвър. — С какво ще започнеш? Кое е неизвестното?

Аз заразсъждавах. Много усърдно. За доста дълго време. За мъжа и неговите оскъдни надници, а също за мизерния пансион и самотния му живот.

— Къде е работел? — попитах накрая.

— Какво? Това няма значение, Мат. Просто приравни „хикс“ с…

— Обзалагам се, че е било фабрика — заключих, като си представих износените му дрехи и овехтелите обувки. — Предачен цех. Според теб защо му се е наложило да отсъства от работа?

— Не знам. Чуй, просто…

— Обзалагам се, че се е разболял — заявих аз и стиснах ръката на Уийвър. — Или може би нещата не са вървели и шефът му не е разполагал с достатъчно работа. Чудя се дали е имал семейство някъде надалече. Това би било ужасно, нали? Да има някъде деца, които да храни, и да няма работа. Може би жена му също е болна. И със сигурност е имал…

— По дяволите, Мати. Става дума за алгебра, а не за съчинение! — обърна се ядосано към мен Уийвър.

— Съжалявам — казах аз и се почувствах като напълно безнадежден случай.