Дженифър Донъли - Северно сияние

Стиснах фигурката, която лъсках.

— Да, лельо Джоузи, има.

— Питай, мила.

Имах намерение речта ми да е сдържана и обмислена, но думите ми се изляха подобно на необуздан поток.

— Лельо Джоузи, можеш ли… Би ли… Искам да отида в колеж, лельо Джоузи. Щом си се канила да ми дадеш пари за сервиз и прибори, вместо това би ли ми ги дала за учебници и билет за влака? Приета съм. В колежа „Барнард“. В Ню Йорк. Подадох молба през зимата и влязох. Искам да уча литература, но нямам нужните пари, а татко не ме пуска да работя в „Гленмор“, както възнамерявах, та си помислих, че ти… чичо Върнън…

Всичко се промени, докато говорех. Усмивката на леля Джоузи се смъкна от лицето й като лед от метален покрив.

— … Не е нужно да ми ги подаряваш, ако… не го искаш. Може само да ми ги заемеш. Ще ти се издължа… до последния цент. Моля те, лельо Джоузи. — Последните ми думи се снижиха до шепот.

Леля ми не отговори мигом. Гледаше ме по начин, който ме накара да разбера как се е чувствала Хестър Прин на ешафода.

— Също толкова лоша си като безполезния си брат — отсече най-накрая. — Себична и нехайна. Сигурно идва от страна на Гоуки, защото определено не е присъщо на рода Робъртсън. Какво си въобразяваш, за бога? Как ще оставиш сестрите си, когато те се нуждаят от теб? При това, за да заминеш за такова ужасно място като Ню Йорк! — Тя кимна към фигурката, която стисках. — Гордост. Много подходящо. Гордостта предшества падението. Много високо се целиш, Матилда. Не знам кой те поощрява за това, но по-добре да слезеш на земята. При това бързо.

Лекцията би продължила още дълго, но внезапно подушихме дим. Това накара леля ми да скочи от стола си и да се втурне в кухнята като стрела, за да нагледа пая, който печеше. Въпреки че е инвалид, умее да се движи бързо като водна змия, стига да реши.

Аз останах на стълбата, загледана в статуетката в ръката си. Не си права, лельо Джоузи, помислих. Не ме тласка гордост. Грехът ми е друг. По-лош е от всички останали, които са спонтанни, моментни и наситени. Този се спотайва у теб и те яде отвътре, както прави свинската тения с вътрешностите на прасето. Това е осмият смъртен грях. Онзи, който Бог е пропуснал в списъка.

Надежда.

Кухнята на госпожа Лумис беше толкова подредена и чиста, че ме плашеше. Също както и самата госпожа Лумис. Престилката й винаги беше ослепително бяла, тази жена репризираше дори кърпите си за съдове. Стоях в кухнята и заедно с Лу и Бет, и се извинявахме заради Дейзи, кравата ни. Тя и телето й бяха разбили оградата, деляща нашата земя от тази на Франк Лумис. Виждах ги през кухненския прозорец как се въргалят в гьола за къпане на кравите.

— Съжалявам за оградата, госпожо Лумис — заговорих аз. — Татко се залови да я ремонтира. Ще е готова до час, най-много два.

Тя откъсна поглед от картофите, които белеше, и втренчи светлосините си очи в мен.

— Това е за втори път този месец, Мати.

— Знам, госпожо. Не разбирам защо го прави. Нашето вирче е достатъчно добро — отговорих, като сучех в ръце вързаното в примка въже, което бях донесла, за да успея да отведа Дейзи обратно.

— Баща ти с люцерна ли я храни?

— Не, госпожо.

— Тогава просто е вироглава. Вържете я в обора за няколко дни и й намалете храната. Това ще я вкара в пътя.

— Да, госпожо — отговорих аз с ясното съзнание, че не бих причинила такова нещо на Дейзи. — Ами предполагам, че ще е добре да отида да я хвана. Хайде, Лу, Бет.

Когато се появихме, госпожа Лумис тъкмо беше извадила от фурната сладки с меласа. Стояха на плота, за да се охладят, и изпълваха въздуха с аромат на джинджифил и карамфил. Сестрите ми не можеха да откъснат поглед от тях. Госпожа Лумис забеляза, че ги гледат. Тънките й устни изтъняха още повече. Подаде на момичетата една да си я разделят. На мен не даде нищо. Предишния ден бях видяла господин Лумис да носи яйца на Еми Хъбард. Стори ми се мило от негова страна и се почудих как търпи такава проклета и стисната съпруга.

„Ксерофилен“ е думата ми за деня. Означава „способен да се развива в среда с по-ниска влажност, пригоден към сух регион“. Докато стоях в безупречно чистата кухня на госпожа Лумис, където нямаше изпускащи се кучета, изпохапани от бълхи членове на семейство Хъбард или пожълтели листа от календар, които да се бръчкат по стената, аз се почудих дали думата важеше само за растения или и за хора.

— Ще проверя дали някое от момчетата е наоколо, за да ви помогне — каза госпожа Лумис. — Уил! Джим! Ройъл! — извика през прозореца.