Дженифър Донъли - Северно сияние

Поставих Йоан Кръстител на мястото му и взех фигурката на Исус в Гетсиманската градина. Качеството на тази не беше особено добро. Изражението на лицето му беше странно, а цветът на кожата зеленикав. Изглеждаше повече като човек със стомашни проблеми, отколкото като някой, на когото му предстои да бъде разпнат. Стиснах го здраво, за да привлека вниманието му, а после му отправих кратка молитва да направи леля ми по-сговорчива.

Докато го лъсках, се почудих защо изобщо някой би колекционирал такива боклуци. Думите бяха толкова по-хубаво нещо за колекциониране. Не заемаха място и никога не се налагаше да ги чистиш от прах. Макар да се налагаше да призная, че този ден не бях имала особен късмет с думата си за деня. „Юрая Малоазиеца“ бе първата дума, предложена ми от речника, последвана от „нощно гърне“ и „африкански глиган“. Затворих книгата отвратена.

След Исус следваше Библията, върху която беше изписано с букви от истинско четиринайсеткаратово злато „Свето писание“. Взех я и точно се канех да кажа на леля си за „Барнард“ и да й поискам парите, но тя заговори преди мен.

— Внимавай да не й свалиш златото — смъмри ме.

— Да, лельо Джоузи.

— Четеш ли от Библията, Мати?

— Понякога.

— Трябва да отделяш повече време за Светото писание и по-малко за романи. Какво ще отговориш на Бог в деня на Страшния съд, когато те попита защо не си чела от Библията?

Ще му кажа, че на издателите му няма да им се отразят зле няколко урока по писане, казах. На себе си.

Изобщо не смятах Светото писание за нещо кой знае какво. В него се говореше прекалено много за зачеване и наказания. И нямаше кой знае какъв сюжет. Някои от историите ставаха — като за преминаването на Мойсей през Червено море, тази за Йов или за Ноевия ковчег, — но който и да ги беше писал, можеше да постигне много повече с тях. Бих искала да знам например какво си е мислела госпожа Йов, когато Бог унищожил цялото й семейство заради глупав облог. Или пък как се е чувствала госпожа Ной, когато децата й са се намирали в безопасност на ковчега заедно с нея, докато е наблюдавала как всички други деца се давят. Или как го е понесла Мария, когато римляните забивали пирони право в дланите на сина й. Знам, че всичко това е писано от пророци и светци, но това не би им помогнало в класната стая на госпожица Уилкокс. Пак би ги оценила със „среден“.

Оставих Библията на мястото й и се захванах със седемте смъртни гряха: гордост, завист, похот, лакомия, леност, алчност. Налагаше се да се кача на стълба, за да ги достигна. Намираха се на рафт над двойния прозорец на дневната.

— Ето я и Маргарет Прюн — отбеляза леля ми, докато се взираше през прозореца към къщата на доктор Уолас от другата страна на улицата. — Тази седмица посещава лекаря за втори път. Не казва какво й е, но не е нужно. Аз знам. Слаба е като клечка. И е прекалено бледа. Рак на гърдата. Просто го знам. Също като майка ти, мир на праха й. — Последва въздишка, а после подсмърчане и накрая леля Джоузи започна да бърше очите си с кърпичка. — Горката Елън — зарида.

Бях свикнала с подобни изпълнения. Леля ми нямаше кой знае какви занимавки и притежаваше навика да зацикля на някоя тема.

— Виж, лельо Джоузи — посочих аз към къщата на лекаря. — Влиза госпожа Хауард. На нея какво й е?

Леля ми се закашля и бързо дръпна завесата.

— Ишиас — отговори, значително разведрена. — Има прищипан нерв на гръбначния стълб. Сподели, че болките са ужасни.

Леля Джоузи обожава болестите. Способна е да говори за признаци и симптоми с часове и се брои за голям авторитет, що се отнася до хрема, хемороиди, херпес зостер, смъкната матка, херния и обриви.

— Ето я и Алма на път за вкъщи — съобщи, докато протягаше шия. Алма Макинтайър беше жената на пощаджията и добра приятелка на леля ми. — С кого е, Мати? С кого говори? Подава ли му нещо?

Аз погледнах през прозореца.

— С господин Сатърлий е — отговорих. — Подава му пощенски плик.

— Така ли? Чудя се какво ли има в него. — Тя почука на стъклото в опит да привлече вниманието на госпожа Макинтайър или това на господин Сатърлий, но те не я чуха. — Арн е бил забелязан у Хъбард два пъти тази седмица. Знаеш ли нещо по въпроса?

— Не, лельо.

— Ако научиш нещо, да ми кажеш на всяка цена.

— Да, лельо — отговорих аз, като се мъчех да намеря удобна пролука в разговора, та да отправя молбата си, но леля не ми даде възможност.

— Ето я и Емили Уилкокс — продължи, докато наблюдаваше учителката ми. — Мисли се за кой знае какво. Никога няма да си намери съпруг. Никой не харесва прекалено умните жени.