Дженифър Донъли - Северно сияние

Тя изсумтя, докато се напъваше. И изпръхтя.

— Издаваш звуци като прасе, Мин — прошепнах аз.

В този момент тя започна да се смее — с налудничав неконтролируем смях — и се отпусна върху мен, но не за дълго, защото госпожа Крего ме нахока и ми нареди да си държа устата затворена, а на Мини каза да продължи да напъва.

И тогава със звук, който представляваше смесица от писък, сумтене и пръхтене и сякаш се разнасяше от недрата на земята, а не от гърлото на Мини, бебето се появи.

— Ето го! Хайде, Мини, напъвай! Добро момиче! Добро момиче! — повтаряше одобрително госпожа Крего, докато насочваше бебето навън.

Той беше миниатюрен и син на цвят, беше покрит с кръв и нещо, подобно на лой, така че никак не ми се стори привлекателен. Започнах да се смея, доволна да го видя въпреки вида му, а две секунди по-късно госпожа Крего ми го подаде и аз се разплаках, поразена, задето държа в ръце току-що роденото бебе на най-старата ми приятелка. Бебето също плачеше. Ревеше, та се късаше.

Второто бебе, момиченце, се появи с много по-малко мъки. Върху лицето имаше риза. Госпожа Крего я отстрани и я хвърли в огъня.

— За да спрем дявола да я отнесе — обясни. Не можех да си представя защо би искал такова нещо.

Госпожа Крего завърза дебелата сива пъпна връв, висяща от коремчетата на бебетата и я преряза, което ме накара да се олюлея. След това извади игла и конец и започна да шие Мини. Вече бях сигурна, че ще припадна, но тя не го допусна. Бързо ме изтръгна от замаяното ми състояние. Почистихме Мини и бебетата, после намерихме чисти чаршафи за леглото, а окървавените накиснахме във вода. Госпожа Крего запари за Мини чай от копърово семе, магарешки бодил и хмел, за да стимулира кърмата й. Нареди ми да седна и да си поема дъх. Така и направих. Затворих очи с намерение да се отморя само за минутка, но явно бях заспала, защото когато ги отворих, видях Мини да кърми едното от бебетата, а наоколо се носеше аромат на прясно печени бисквити и вряща супа.

Госпожа Крего ми подаде чаша обикновен чай и докосна челото ми с опакото на дланта си.

— Изглеждаш по-зле от Мини — подхвърли и се засмя. Мини също се засмя.

Аз не се присъединих към тях.

— Никога няма да се омъжа — заявих. — Никога.

— Не ли?

— Не. Никога.

— Е, ще я видим тази работа — отговори госпожа Крего. Изражението й беше омекнало. — Болката спира, Мати. И спомените избледняват. Мини ще забрави за този единствен ден.

— Тя може и да го забрави, но не и аз — отвърнах.

По верандата се чуха стъпки и на вратата се появи Джим, който опяваше за вечерята си. Млъкна в мига, когато зърна мен и госпожа Крего и жена си с двете бебета в леглото.

— Имаш син — съобщи му госпожа Крего. — А също и дъщеря.

— Мин? — прошепна той, загледан към жена си в очакване на потвърждение от нея.

Мини се опита да промълви нещо, но не успя. Просто вдигна едното от бебетата и му го подаде. Емоциите, изписани по лицата на двама им, бяха толкова силни и така неподправени, че трябваше да отклоня поглед. Не беше редно да ги виждам.

Размърдах се на стола си, като се чувствах неловко и не на място, и чух прошумоляването на писмото в джоба ми. Бях така развълнувана, че ще разкажа на Мини за „Барнард“, но вече не ми се струваше толкова важно.

Взрях се в чашата си с чай, чудейки се какво е да имаш онова, което имаше Мини. Някой да те обича така, както Джим обичаше нея. Да имаш две мънички същества, които зависят изцяло от теб.

Зачудих се дали тези неща бяха най-важни, или беше по-добре да имаш думи и разкази. Госпожица Уилкокс имаше книгите, но нямаше семейство. Сега Мини вече имаше семейство, но с бебетата на ръце нямаше да може да чете дълго време занапред. Някои хора като леля ми Джоузи и отшелникът Алва Дънинг нямат нито любов, нито книги. Не познавах никого, който да има и двете.

— Така ли харчиш парите, които ти давам? Нижеш глупави стихчета?

Подскочих при звука на нечий ядосан глас, като за няколко секунди не бях сигурна къде се намирам. Очите ми привикнаха със светлината на лампата и зърнах под ръката си новата тетрадка, а до нея стоеше речникът ми, отворен на думата ми за деня. Осъзнах, че е късно вечерта и съм заспала на масата в кухнята.

— Отговори ми, Мати!

Поизправих се на стола.

— За какво говориш, татко? Какви пари? — промърморих, примигвайки срещу него.

По лицето му беше изписан гняв, а в дъха му се долавяше мирис на алкохол. В просъница си спомних, че беше ходил до Олд Фордж по-рано същия ден, за да продаде кленовия сироп. Общо шест литра. Бяхме сварили близо две хиляди и триста литра суровина, за да го получим. При тези свои пътувания имаше навика след това да се отбие в някоя кръчма, да пийне чаша или две уиски от печалбата и да побъбри по мъжки. Обикновено не се връщаше преди полунощ. Бях предвиждала да съм в леглото далече преди този час.