Дженифър Донъли - Северно сияние

— Парите за домакински разходи! Петдесетте цента, които ти дадох за торба с царевично брашно! За това ли ги изхарчи?

Преди да успея да му отговоря, той сграбчи новата ми тетрадка от масата и откъсна стихотворението, което пишех.

— „Гмурец надава писък жаловит сред клони, брулени от вятъра сърдит“ — прочете на глас. После смачка листа, отвори вратата на пещта и го хвърли върху жаравата.

— Моля те, татко, недей. Не съм похарчила парите за домакински разходи за това. Кълна се. Царевичното брашно е в мазето. Купих го преди два дни. Можеш да погледнеш — замолих се аз, докато се пресягах за тетрадката си.

— Тогава откъде взе пари за това? — попита, като я държеше надалече от мен.

Преглътнах с усилие.

— Брах връхчета сладка папрат. И събирах смола от смърч. Заедно с Уийвър. Продадохме ги. Изкарах шейсет цента.

Онова мускулче на лицето на татко затрептя. Когато най-накрая заговори, гласът му беше дрезгав.

— Искаш да кажеш, че ядем каша дни наред, а ти през цялото време си разполагала с шейсет цента?

Последва силно и рязко изплющяване, а главата ми завибрира и в следващия миг бях на пода, без изобщо да съм сигурна как съм се озовала там. Докато не усетих вкус на кръв в устата си и зрението ми не се проясни, за да видя как баща ми се беше надвесил над мен с вдигната ръка.

Той примигна и снижи юмрука си. Аз се изправих. Бавно. Краката ми трепереха и не ме държаха. Бях паднала на бедрото си и то пулсираше. Подпрях се на кухненската маса и обърсах кръвта от устата си. Не можех да погледна към татко и затова се втренчих в масата. Върху нея имаше сметка от продажба и пари — една мръсна смачкана банкнота. Десет долара. За шест литра кленов сироп. Знам, че се беше надявал на двайсет долара.

В този момент погледнах към него. Изглеждаше уморен. Безкрайно уморен. Също така изхабен и стар.

— Мати… Мати, съжалявам… Не исках да… — заговори той и протегна ръка към мен.

Аз се отдръпнах.

— Няма значение, татко. Лягай си. Утре ще орем горната нива.

Стоя по бельо и се приготвям да си лягам. Комбинезонът лепне по кожата ми. Чувствам го като някакъв парцал. Жегата в таванското помещение на „Гленмор“ е нетърпима, а въздухът е толкова малко, че едва успявам да дишам. Това не е толкова лошо в нощ като тази, когато ти се налага да делиш спалнята със седем други момичета и всички сте обслужвали маси, мили сте съдове и сте почиствали стаи в юлските горещини, а после никоя от вас не се е къпала и дори не сте ходили да плувате в продължение на три дни.

Влиза готвачката. Сочи и хока, като нарежда на едно от момичетата да пъхне обувките си под леглото, на друго да вдигне полата си от пода, докато крачи из стаята.

Аз окачвам полата и блузата на кука от моята страна на леглото, а после измъквам фибите от кока, който Ейда ми беше направила сутринта — като на момичетата на Гибсън е, но на илюстрациите в „Лейдис Хоум Джърнъл“ изглежда много по-добре. После смъквам чорапите си и ги просвам на перваза на прозореца да се проветрят.

— Франсес Хил, утре да си лъснеш обувките. Чуваш ли ме? Мери Ан Суийни, остави това списание…

Лягам върху избелелия юрган на едната половина от старото желязно легло, което деля с Ейда. Ейда е коленичила от другата страна и се моли. Аз бих искала да се моля, но не мога. Думите не идват.

— Чуйте ме, момичета. Искам да заспите незабавно. Без четене и бъбрене. Утре ще ви вдигам рано. Точно в пет и трийсет. И да не чувам хленчене. Ще пристигнат какви ли не хора, важни хора, и искам да изглеждате безупречно. Никакво шепнене, клюкарстване и бърборене. Ейда?

— Да, готвачке.

— Лизи?

— Да, готвачке.

— Госпожа Морисън изисква от вас безукорно поведение. Наспете се добре, момичета, и не забравяйте да споменете в молитвите си онова бедно създание в салона.

Чудя се как би било възможно да мисля за мъртвото момиче долу и да спя добре. Чувам как Ейда се надига от пода, после усещам как дюшекът се разклаща. Намества възглавницата си и шава. Сгушва се на една страна, а после се обръща по гръб.

— Не мога да заспя, Мат — прошепва и се обръща към мен.

— Нито пък аз.

— Не беше много по-голяма от нас. Поне аз така си мисля. Според теб възможно ли е онзи млад мъж още да е жив?

— Може и да е жив. Не намериха тяло — отговарям аз в опит да прозвуча обнадеждена.

— Още са навън. Господин Спери, господин Морисън и няколко други мъже. Видях ги да поемат към гората след вечеря. Носеха фенери.

За кратко оставаме смълчани. Аз се обръщам на една страна и плъзвам ръка под възглавницата. Пръстите ми докосват писмата.