Дженифър Донъли - Северно сияние

— Но… но, госпожо Крего — започнах да заеквам. — Аз не мога да помогна… Аз… не знам какво да правя.

— Ще се наложи. Няма кой друг — отсече непоколебимо госпожа Крего. — Помагала си на баща си да изражда крави, нали? Същото е. Почти същото.

О, не, не е, помислих аз. Обичах кравите, но Мини обичах толкова много повече.

Следващите шест часа бяха най-дългите в живота ми. Госпожа Крего ме стопи от работа. Накладох огън в огнището, за да затопля къщата. Разтривах гърба, краката и стъпалата на Мини. Госпожа Крего седна на столчето за доене и потърка корема на Мини, после го притисна и долепи ухо до него. Коремът на Мини беше толкова голям, че ме плашеше. Чудех се как намиращото се вътре изобщо ще излезе от там. Дадохме й рициново масло, за да засилим контракциите. Тя го повърна. Накарахме я да стане и да крачи из стаята. Отново я сложихме да седне. Накарахме я да коленичи, накарахме я да приклекне, накарахме я да легне обратно на леглото. Госпожа Крего й даде да хапне малко джинджифил. Тя го повърна. Аз я погалих по главата и запях любимата й песен „Няма ли да се прибереш у дома, Бил Бейли?“, само че замених Бил Бейли с Джим Компо, а това я разсмиваше, когато не стенеше.

В следобедните часове госпожа Крего извади нова билка от кошницата си. Див джоджен. Мини успя да го задържи в стомаха си и болките се засилиха. Беше в пълна агония. Внезапно получи потребност да напъва, но госпожа Крего не й позволяваше. Вместо това тя положи огромни усилия върху корема на Мини — разтриваше го, потупваше го и го мачкаше, докато не остана без дъх и от нея не започна да се лее пот. После дръпна рязко коленете на Мини и отново се втренчи помежду им.

— Ти, малко изчадие… Хайде! — изкрещя и изрита столчето за доене. Мини се облегна на мен и заплака от изтощение и обезвереност. Аз я обгърнах с ръце и започнах да я люлея, като че беше мое бебе. Тя погледна към мен, очите й търсеха моите, и каза:

— Мати, ще кажеш ли на Джим, че го обичам?

— Няма да му говоря такива сладникави неща. Кажи му го сама, когато бебето излезе.

— Няма да излезе, Мат.

— Тихо. Ще излезе. Просто му е нужно малко време. Това е всичко.

Отново започнах да пея песента за Бил Бейли, но не ми беше до това. Наблюдавах госпожа Крего, докато пеех. Тя загряваше още вода. Натопи ръце в нея, после ги насапуниса, а също и китките си нагоре чак до лактите. След това ги натри с пилешка лой. Започна да ми се повдига. Не исках Мини да разбере какво я чака, така че й казах да затвори очи и започнах да потърквам нежно слепоочията й, като пеех тихо. Мисля, че задряма за няколко секунди. Или може би припадна.

Госпожа Крего изправи столчето за доене с крак и седна на него. Положи ръце върху корема на Мини и започна да движи длани по него. Не продумваше. Изглеждаше ми, сякаш слуша посредством пръстите си. Намръщи се, докато слушаше, и за първи път зърнах страх в нейния поглед.

— То кани ли се да излиза вече? — попитах.

— Те.

— Какво?

— Бебетата са две. Едното е с краката напред. Ще се опитам да го обърна. Задръж я, Мати.

Аз преплетох ръцете си с тези на Мини. Тя отвори рязко очи.

— Какво става, Мат? — прошепна. Звучеше толкова уплашена.

— Всичко е наред, Мин. Всичко е наред…

Но не беше.

Госпожа Крего положи лявата си ръка на корема на Мини. Дясната изчезна под камизолата. Мини изви гръб и изпищя. Бях убедена, че госпожа Крего ще я погуби. Държах здраво ръцете й и зарових лице в гърба й, като се молех всичко да свърши.

Никога не бях знаела, че става така с жените. Никога. Винаги ни изпращаха у леля Джоузи, когато на мама й дойдеше моментът. Оставахме за през нощта и когато се върнехме, мама ни се усмихваше с ново бебе в ръцете.

Бях прочела толкова много книги и в никоя от тях не се казваше истината за идването на бебетата на бял свят. Дикенс не го правеше. Майката на Оливър просто умира по време на раждане и това е всичко. Същото важи и за Бронте. Катрин Ърншоу ражда дъщеря си, и толкова. Няма кръв, няма пот, нито болка и страх, няма напрежение и смрад.

Писателите са проклети лъжци. Всички до един.

— Обърнало се е! — извика внезапно госпожа Крего.

Аз се престраших да й хвърля един поглед. Ръцете й лежаха на коленете на Мини. Дясната беше покрита с кръв. Виковете на Мини се бяха превърнали в кратки и насечени стонове, каквито издава животно, ако е тежко ранено.

— Хайде, момиче, напъвай! — кресна госпожа Крего.

Аз пуснах ръцете на Мини. Тя сграбчи китките ми и ги стисна така силно, че помислих, че ще ги счупи, и се напъна с всички сили. Чувствах тялото й притиснато към моето, усещах как костите й се разместват и пукат и бях удивена. Никога не бях очаквала, че Мини Симс, която не беше способна да вдигне от печката големия метален казан, докато варяхме в него кленов сироп — или поне в случаите, когато Джим Компо беше наоколо, за да го стори вместо нея, — има у себе си толкова сили.