Дженифър Донъли - Северно сияние

Обикновено не чакам с нетърпение вечерната разходка на Хамлет, но днес съм доволна, че предстои. Въпреки усилията ми, не успях да се добера до мазето през цялата вечер и писмата на Грейс Браун още са в джоба ми. Измислих обаче нов начин да се отърва от тях и Хамлет ще ми помогне.

Свърших с храненето на кучето и отнесох чинията обратно в кухнята. Вечерята приключи преди повече от час. Наоколо е сумрачно. В кухнята няма никой, с изключение на мияча на чинии Бил и помощник-готвача Хенри, който държи в едната си ръка нож за месо, а с другата рови из едно чекмедже.

— Хамлет те поздравява, Хенри — казвам му аз. — Истинското име на Хенри е Хайнрих. Германец е и започна работа в „Гленмор“ в същата седмица като мен.

— Да пържа палачинки за куче — изсумтява той. — Затофа ли дойдох ф Америка? Мати, виждала ли си бруза ми?

Има предвид бруса.

— Не, съжалявам, Хенри, не съм — отговарям и тръгвам обратно към вратата. Повтарям му отново и отново, че да точиш ножове по тъмно е на лош късмет. Той обаче не ми вярва, така че му скрих бруса. Напоследък наоколо цари прекалено много лош късмет и без негова помощ.

— Хайде, момче — казвам аз.

Черните уши на Хамлет щръкват. Маха с опашка. Освобождавам повода му от дръжката на празен гюм за мляко. Минаваме покрай задната фасада на хотела и Хамлет вдига крак на една от колоните на верандата.

— Престани! — гълча го аз и подръпвам повода, но той не помръдва, докато не се облекчи порядъчно. Озъртам се притеснено с надеждата, че госпожа Морисън не ни е видяла. Или пък готвачката. За мой късмет те не са наоколо. — Да вървим, Хамлет. Слушай какво ти говоря — нареждам му аз.

Той подтичва до мен. Прекосяваме предната морава и се насочваме към езерото. Хвърлям поглед през рамо. Целият хотел „Гленмор“ е осветен. Виждам хора по верандата. Огънчетата на пурите на мъжете блестят като светулки в мрака. Жените наподобяват привидения в своите дълги бели рокли.

Стигаме до брега.

— Почакай, Хамлет — поръчвам му. Той стои търпеливо, докато аз събирам шепа камъни. — Хайде — нареждам муи го повеждам към пристана. Той прави няколко крачки. Ноктите му почукват по дъските и после ги забива в тях. Не му харесва как пристанът се издига и снижава от тласъците на водата. — Хайде, момче. Всичко е наред. Да проверим дали има по кого да полаеш. Това много ще ти хареса, нали? Хайде, Хамлет… добро куче — увещавам го аз, но той не помръдва, така че аз изигравам жокера си и вадя от джоба си студена палачинка. Той ме следва доволен.

Чувствам, как писмата се удрят в крака ми, докато вървя, напомнят за присъствието си и ме тормозят. Скоро обаче ще се отърва от тях. Краят на дока е на по-малко от три метра разстояние. Всичко, което трябва да сторя, е да развържа панделката, която държи снопчето в едно цяло, да пъхна някой и друг камък в пликовете, да ги вържа отново заедно и да ги хвърля във водата. Не е точно каквото ме помоли Грейс Браун, но ще свърши работа. Езерото е дълбоко близо четири метра на мястото около пристана — по-навътре е дори по-дълбоко, — а аз хвърлям добре.

Най-накрая стигам. На самия ръб на пристана съм. Пускам повода на Хамлет и стъпвам на него, за да му попреча да избяга. Точно посягам към джоба си, за да извадя писмата, когато от тъмното прозвучава нечий глас.

— Каниш се да плуваш ли, Мат?

Така се стряскам, че извиквам и изпускам камъните. Поглеждам надясно и виждам Уийвър да седи на ръба на пристана, все още облечен в черното си сако на сервитьор и с крачоли, навити до коленете.

— Ройъл наясно ли е, че се срещаш с друг зад гърба му? — пита той и кима към Хамлет.

— Много смешно, Уийвър! Уплаши ме до смърт!

— Извинявай.

— Какво правиш тук? — питам, но осъзнавам, че вече знам отговора. Всяка вечер идва тук, за да скърби. Не трябваше да го забравям.

— Гледах лодката — отговаря. — Онази, с която излязла да плава онази двойка. Изтеглили са я със „Зилфа“.

— Къде е?

— Ето там. — Той сочи към далечния край на пристана. Там е привързана малка лодка. Възглавничките са изчезнали и скобите за греблата са празни. — След вечеря отидох в салона. За да я погледна. — Той се взира в езерото. Затваря очи. Когато ги отваря, страните му са мокри.

— О, Уийвър, недей — прошепвам и докосвам рамото му.

Ръката му намира моята.

— Мразя това място, Мати — казва ми. — То убива всичко.

Преди се чудех какво би станало, ако съдбите на героите от книгите можеха да се променят. Ами ако сестрите Дашуд имаха пари? Може би Елинор би заминала на пътуване и би оставила господин Ферърс да се щура из гостната. Ами ако Катрин Ърншоу просто се беше омъжила за Хийтклиф и беше спестила толкова много ядове на всички? Ами ако Хестър Прин и Димсдейл се бяха качили на онзи кораб и бяха оставили далеч зад гърба си Роджър Чилингуърт? Понякога ми беше мъчно за тези герои, като виждах, че никога няма да могат да излязат извън границите на своята история, но пък от друга страна, ако биха могли да разговарят с мен, много вероятно щяха да ми кажат да си задържа съчувствието и снизхождението, защото аз бях в същото положение.