Дженифър Донъли - Северно сияние

Погледнах към впряга, млади, жизнени и непредвидими коне, а после към Ънкас Роуд, който беше осеян с камъни, дупки и неравности.

— Бързаме ли, Ройъл? — попитах.

Той ме погледна. Лицето му беше сериозно, но очите му блестяха палаво.

— За първи път излизам с тях. Нямам представа какво умеят. Със сигурност ми е интересно да разбера що за коне са… Дий!

Конете се втурнаха напред, опъвайки юздите, а чаткането от подковите им в твърдата земя заотеква наоколо. Романът на госпожа Уортън се изплъзна от скута ми и тупна на пода заедно с новата ми тетрадка.

— Ройъл, спри! — изкрещях и се вкопчих в ритлата. Каруцата се тръскаше и подскачаше с такава сила върху набраздения път, че си представях как някой от нас ще изхвърчи от нея. Но Ройъл не спираше. Вместо това стана прав, изплющя с юздите и пришпори впряга още повече.

— Престани! Веднага! — изпищях аз. Но той не можеше да ме чуе. Беше прекалено зает да подвиква и да се смее.

— Спри, Ройъл! Моля те! — заумолявах го. В този миг попаднахме на голяма дупка и аз излетях от мястото си. Ударих си главата в облегалката и не паднах само защото се хванах за крака му. Встрани от пътя ми се мярнаха някакви цветове. Синият гащеризон на Лу, жълтата рокля на Бет. Те ще кажат на татко, помислих трескаво аз. След като Ройъл убие и двама ни, поне те ще могат да обяснят на татко какво се е случило.

Завихме така рязко, че почувствах как колелата от дясната страна се отлепиха от земята, а после отново се строполиха долу. Успях да се изправя, като все още стисках Ройъл с една ръка, а с другата се бях вкопчила в ритлите. Вятърът освободи косата ми, а очите ми се насълзиха. Хвърлих поглед зад нас и видях, че над пътя се е вдигнал облак прах. След цяла вечност, както ми се стори на мен, Ройъл най-сетне забави темпото първо до тръс и накрая до спокоен ход. После седна. Конете опъваха юздите и клатеха глави, защото искаха още. Той им говореше нежно и успокоително.

— Иха! — извика към мен. — За миг си помислих, че ще се озовем в канавката. — И после ме докосна. Наведе се към мен и притисна ръка към сърцето ми. Опря дланта си в ребрата ми. Пръстите му се настаниха под гръдта ми. За един кратък миг, преди да го перна, почувствах как сърцето ми бие силно под ръката му.

— Сърцето ти тупка, та ще се пръсне — отбеляза той и се засмя. — Как може една книга да се мери с това?

Аз си събрах нещата от пода на каруцата с треперещи ръце. Върху предната корица на романа на госпожа Уортън имаше петно, а задната беше деформирана. Исках да отвърна на Ройъл с нещо находчиво и рязко. Желаех да защитя така обичаните от мен книги, да му обясня, че съществува разлика между вълнуващо преживяване и кошмар, но бях прекалено разгневена, че да говоря. Опитах се да успокоя дишането си, но с всяка глътка въздух поемах в себе си неговия аромат — на сгорещена кожа, разорана пръст, коне. Затворих очи, но само за да го зърна изправен в каруцата, висок и силен на фона на небето. Дързък. Безстрашен. Съвършен и красив.

Замислих се за думата си за деня. Деморализирам — лишавам от мъжество. Дали едно момиче можеше да бъде лишено от мъжество, запитах се. И то от момче? Възможно ли е да си изгуби ума?

Хамлет отново се лигави. Тънки струйки слюнка се точат от устата му. Изсумтява леко, после изпръхтява и накрая се оригва продължително и гръмко. Той е най-малко харесваният от мен гост след онзи от маса шест. Сервирам му палачинка от чинията, която държа, а той я поглъща наведнъж. Изяжда половин печено пиле на всяко хранене, една пържола и дузина палачинки. Би изял десет дузини, стига да можеше да се докопа до тях.

Хамлет принадлежи на господин Филип Престън Палмър ескуайър — адвокат от Метукън, Ню Джърси. За първи път го видях преди две седмици, точно след като пристигна. Втурна се в трапезарията и ме притисна в един ъгъл в опит да отмъкне подноса с бекон от ръцете ми. Става дума за Хамлет, не за господин Палмър.

— Няма да ти направи нищо, мила! — викна господин Палмър от фоайето. — Казва се Хамлет. Знаеш ли защо го кръстих така?

— Не, господине, нямам представа — отговорих аз, защото не исках да му разваля удоволствието. Гостите идват в „Гленмор“ за удоволствие.

— Защото е датски дог! Ха-ха-ха. Схвана ли?

Бих искала да обясня на господин Палмър колко стара и глупава е тази шега, но вместо това отвръщам:

— О, разбира се! Колко находчиво от ваша страна!

По време на работата си в „Гленмор“ научих това-онова. Като например кога да казвам истината и кога да си премълчавам. Благодарение на усмивките и ласкателните думи си спечелих одобрението на господин Палмър и допълнителен долар на седмица, за да храня и разхождам Хамлет. В гората. Далече от хотела. Защото гнусното чудовище дриска като кон.