Дженифър Донъли - Северно сияние

Чух трополене по палубата зад гърба си.

— Искаш ли да те повозя, Мат? — чу се нечий глас до мен. Беше Ройъл.

— Кого? Мен ли?

— Наоколо няма друг на име Мат.

— Добре — отвърнах, благодарна за предложението. Царевичното брашно тежеше, а и така щях да стигна много по-бързо до дома.

Сложих брашното отзад в каруцата и се покатерих върху твърдата дървена седалка, за да се наместя до Ройъл. В Норт Удс всички се придвижват с каруци. Всички, които имат здрав разум. Някои от по-скорошните заселници с техните новопостроени летовнически селища докараха автомобилите си, но бързо ги зарязаха. Каруцата е нещо просто — само няколко дъски и няколко свързани лоста под тях, едно или две места за сядане и може би покривало отгоре. Но простите неща работят най-добре. Дъските притежават еластичност и това ви предпазва да си разбиете зъбите от друсане по лош път.

— Дий! — изкомандва Ройъл конете. Убеди ги да направят завой пред хотела, теглейки скърцащата каруца, като в същото време успя да се размине с покрит кабриолет, превозваш току-що пристигналите с параходчето „Клиъруотър“ туристи, които пътуваха за Биг Мус Лейк. Двойката дорести коне бяха нови. Татко каза, че господин Лумис ги купил евтино от някакъв човек близо до Олд Фордж, чиято земя била отнета от банката. Те цвилеха и пръхтяха, притеснени от кабриолета, но Ройъл успя да ги успокои.

Вдигна ръка за поздрав към данъчния служител господин Сатърлий, който ни отмина на път за хотела. Господин Сатърлий също помаха, но не се усмихна.

— Обзалагам се, че идва от дома на Хъбард — заяви Ронил. — Ще обяви запор на земята им. Негодната за нищо Еми пак не е платила данъците.

Грубостта му ме учуди. При това не за първи път.

— Ройъл, какво имаш срещу Хъбард? — попитах. — Те са просто едни бедняци. Не вредят на никого.

В отговор получих изсумтяване. Ройъл не заговори изобщо, докато се движехме по дългия път, водещ към хотела, отминахме наторената му зеленчукова градина и разкопаното картофено поле. Отминахме гарата и пресякохме релсите, след което се озовахме на главното шосе — тесен неравен път, свързващ Олд Фордж и Инлет. Всичко на всичко Игъл Бей беше това — залив на езерото Форт с един хотел, гара, релси и неравен път. Дори не представляваше село. По-скоро беше посока. Освен ако по случайност не живееш там. Тогава беше дом.

Докато Ройъл насочваше впряга към Ънкас Роуд, изведнъж се обърна към мен и каза:

— Още ли играеш на онази игра?

— Каква игра?

— Онази твоята. В която се лигавиш с разни думи и такива неща.

— Не е лигавене — отговорих отбранително. Караше думата ми за деня да звучи като нещо детинско и глупаво.

— Наистина ли всеки ден проверяваш по някоя нова дума?

— Да.

— Коя е днес?

— Деморализирам.

— Какво означава?

— Да пречупиш духа на човек. Да го лишиш от мъжество и сила на духа.

— Изрецитира го на един дъх. Паметливо момиче си, дума да няма.

— „Паметливо“.

Ройъл говори като всички момчета по нашия край. Казва „мишкувам“ вместо „претърсвам“, „миндер“ вместо „канапе“. Мама ни шамаросваше, ако говорехме така. Казваше, че звучим като селяци.

Ройъл използваше погрешно и фразата „в никой случай“. Отвръщаше на Лотън „И аз, в никой случай“, когато брат ми казваше, че иска да иде да лови риба. Неведнъж се опитвах да му обясня, че така изразява несъгласие да иде на риба с Лотън, когато всъщност има предвид обратното, но не успях да му го набия в главата. Поне не казваше „таквоз“ и „оногоз“, което все пак беше нещо.

Той кимна към книгата в скута ми.

— Какво е това?

— Роман. „Къщата на веселието“.

Той поклати глава.

— Думи и измислици — отсече и зави по Ънкас Роуд. — Не разбирам какво намираш в тях. Губене на време, ако питаш мен.

— Не съм те питала.

Ройъл не ме чу или не се впечатли от казаното, ако ме беше чул. Просто продължи да говори.

— Човек трябва да умее да чете и пише, разбира се, за да се справя в живота, но нищо повече от това. Думите са просто думи. Не са нищо кой знае колко интересно. Не е като да отидеш на лов или за риба.

— На теб откъде би могло да ти е ясно, Ройъл? Ти не четеш. Няма нищо по-вълнуващо от една книга.

Клечката се премести от лявата страна на устата му към дясната.

— Така ли?

— Да, така — отрязах, за да сложа точка. Или поне така си мислех.

— Аха — отговори той. После дръпна юздите. Силно. И изстреля: — Дий! — С пълно гърло. Чух как конете изпръхтяха, когато той им даде свобода. Каруцата завибрира и после набра скорост.