Дженифър Донъли - Северно сияние

Когато се върнах на палубата, забелязах, че на борда се беше качил Ройъл Лумис. Плащаше за две пръчки канела, пет килограма брашно, кутия прах за зъби и торба пирони. Намръщи се, когато чу сумата, и преброи рестото си два пъти, като не спираше да дъвче някаква клечка.

— Здравей, Ройъл — поздравих го.

— Здравей.

Подадох на господин Еклър петдесет цента от парите на баща си, за да платя за царевичното брашно.

— Колко струва това? — попитах, държейки в ръка една от красивите тетрадки. Имах шейсет цента от връхчетата сладка папрат, които бяхме продали с Уийвър на хотел „Игъл Бей“, и от смолата от смърч, която продадохме на О’Хара от Инлет за дъвки. Знам, че трябваше да дам тези пари на татко. И имах точно такова намерение. Просто още не бях успяла да го сторя.

— Тези тетрадки ли? Скъпи са, Мати. Италиански са. Струват четирийсет и пет цента бройката — отговори. — Следващата седмица очаквам други за по петнайсет цента, ако можеш да изчакаш.

Четирийсет и пет цента бяха сериозна сума, но аз не исках онези от петнайсет цента. Не и след като бях видяла тези. Имах идеи. Безброй идеи. За разкази и стихотворения. Прехапах вътрешната страна на бузата си, докато се опитвах да реша какво да сторя. Знаех, че щеше да се наложи да пиша много, когато отидех в „Барнард“ — ако отидех в „Барнард“, — и може би нямаше да е лоша идея да започна предварително. Уийвър ми беше казал, че трябва да използвам думите, а не да ги колекционирам, и бях убедена, че те щяха да се леят върху тази хубава хартия, а щом веднъж приключех с изписването им, можех да ги затворя на сигурно място между кориците. Също като в истинска книга. Започна да ме разяжда чувство за вина. Извадих парите от джоба си и бързо ги подадох на господин Еклър, така че да е свършено и да не мога да променя решението си. После наблюдавах, останала без дъх, докато увиваше покупката ми в кафява хартия и я завързваше с канап. Благодарих му, докато ми подаваше пакета, но той не ме чу, защото господин Пулинг, началникът на гарата, го питаше за цената на портокалите.

Докато слизах от палубата, чух господин Еклър да подвиква след мен:

— Почакай, Мати!

Обърнах се.

— Да, господине?

— Кажи на баща ти, че искам да купя от него мляко. Имам ограничено място за гюмове и свършвам млякото още преди да съм стигнал до форт Лейк. Ще му давам празните и ще взимам четири или пет пълни. Мога да продавам и на връщане, ако имах какво.

— Ще му предам, господин Еклър, но знам, че вече е обещал на „Гленмор“, а също на „Хигбис“ и „Уолдхайм“. Освен това на хотел „Игъл Бей“. И други са питали, но той не е сигурен, че ще има толкова много.

Господин Еклър изплю малко сдъвкан тютюн в езерото.

— Колко е голямо стадото му в момента?

— Двайсет глави.

— Само двайсет? Но той има… Колко… Над двеста и четирийсет декара земя, нали? Може да пасе много повече от двайсет.

— Изчистили сме само сто декара и голяма част е разорана за садене.

— Какво прави с останалото? Над сто декара гора не помага с нищо на един фермер. Плаща данък върху тази земя, нали? Върху земя, която дори не използва! Трябва да я разчисти за пасище, а не да я държи така. Добре е да увеличи стадото си.

— Има намерение да я разчисти. Имаше намерение. Но после… Ами… Откакто го няма Лотън… е доста трудно — обясних тихо с ясното съзнание, че Ройъл чува всяка моя дума.

Господин Еклър кимна. Изглеждаше смутен. Знаеше, че Лотън е заминал. Всички знаеха. Беше ме питал за причината, но не можах да му обясня. Нито на Уийвър или на Мини, нито на никой друг, който искаше да знае. Мама я нямаше, защото почина. Това можеше да се обясни на хората. Брат ми също го нямаше. Онзи брат, който веднъж изхарчи всичко от продажбата на стръв на богати безделници, за да ми купи тетрадка и писалка, след като ме откри разплакана в обора, защото татко не искаше да ми ги купи.

— Е, кажи му да дойде да се видим, Мат. Ройъл, ти също кажи на баща си да дойде. Току-що видях, че разчистват около езерото Търд за две нови селища. Лон Уд започна да строи на неговата земя, а и Мийкър и Феървю правят подобрения. Прииждат все повече и повече летовници, а още дори не е дошло лятото. Ако някой от вас има възможност да ми предостави мляко, мога да го продам.

— Да, господине, ще му предам — обещах аз и тръгнах към къщи с бърза крачка. Бяхме свършили училище преди час. Сестрите ми сигурно бяха далече пред мен. Имаше да се дои, да се рине тор, да се нахранят прасетата и пилетата, а също и семейството.