Дженифър Донъли - Северно сияние

Или поне така виждах нещата в средата на април. Беше минала една седмица от пристигането на писмото от колежа „Барнард“, но аз не се бях доближила до решение как да се озова там. Щеше да се наложи да набера ужасно много връхчета сладка папрат и да предам цяла каруца смола от смърч, за да спестя достатъчно пари за билет за влака, учебници и може би нова блуза и пола. Само да можех да отглеждам свои собствени пилета, да ги пържа и да ги продавам на туристите като майката на Уийвър, помислих си. Или да задържам парите от яйцата, както мъжът на Мини й позволяваше да прави.

Над главата ми прелетя синя сойка и нададе писък, с което ме изтръгна от мислите ми. Вдигнах поглед и осъзнах, че бях отминала пътя, водещ към Клиф Хаус на езерото Форт, и почти бях стигнала до отбивката към къщата на приятелката ми Мини Симс. По-точно Мини Компо. Все забравях. Подредих снопчето теменужки, което носех. Бях ги набрала за Мини. За да я разведря. Оставаше само месец до раждането на бебето и тя беше изтощена и чувствителна. Уморена, ревлива и посърнала.

„Посърнал“ е думата ми за деня и означава да имаш болнав тен или неестествена бледност. Да изглеждаш болен, уморен или нещастен, лишен от целеустременост и воля. Думата показва различни свои аспекти също както новородените котенца имат белези от Панзи, котката, обитаваща хамбара, и от Шадоу, дивия котарак.

Малко преди да стигна отбивката — неравен черен път, по който на места бяха подредени трупи, за да бъде възможно преминаването, — пред погледа ми изникна къщата на Мини. Състоеше се от едно помещение и беше изградена от трупи, ниска и схлупена, наподобяваща жаба. Джим, мъжът на Мини, я беше построил от дървета, които сам бе отсякъл. Тя би искала къща, облицована с дъски, боядисана в бяло и украсена с червен борд, но това изискваше пари, а те нямаха много. Върху калната земя бяха наслагани греди, които служеха за пътека. В предния двор имаше три обгорели пъна, черни и неподредени като зъбите на старец. Джим беше разчистил парче земя зад къщата за зеленчукова градина и беше оградил пасище за овцете и кравите им. Имотът им се намираше на северния бряг на езерото Форт и те се надяваха някой ден да могат да приютят пансионери, когато имаха повече разчистена земя и построяха по-хубава къща.

Джим обичаше да казва, че всички стоим върху златна мина и че всеки мъж със силен гръб и поне мъничко амбиция би могъл да спечели състояние. Баща ми твърдеше същото, както и господин Лумис. И това само защото госпожа Колис П. Хънтингтън, чийто съпруг притежаваше селището Пайн Нот на езерото Ракет, имаше крехка физика и чувствителни задни части.

Преди всеки желаещ да достигне до езерото Форт, трябваше да вземе влака до Утика, да го смени с друг, за да се добере до Олд Фордж, после да се качи на параходчето и да пропътува цялата дължина на Фултън Чейн, преминавайки през всички езера едно след друго. Желаещите да продължат нататък трябваше да се качат на файтон до езерото Ракет или да вървят до Биг Мус, но всичко това се промени, когато господин Хънтингтън реши да доведе госпожа Хънтингтън да види новото му летовническо селище. Пътуването й се отразило толкова зле, че казала на съпруга си да построи железопътна линия между Игъл Бей и Пайн Нот или щяло да се наложи да прекарва летата сам.

Господин Хънтингтън разбираше много от железопътни линии — беше построил такава по цялата дължина между Ню Орлиънс и Сан Франциско. Имаше заможни приятели със селища в близост до неговото, които подкрепиха начинанието му. Издействаха одобрение от страна на щата, като казаха, че достъпът с влак би предизвикал подем в този беден провинциален район, и така първият влак премина преди шест години. Татко ни закара с каруцата, за да го видим. Аби плака, когато пристигна, а Лотън плака, когато отпътува. Скоро след това бяха положени релсите по линиите „Мохоук“ и „Малоун“, които водеха на север от Олд Фордж вместо на изток. Работниците разчистваха пътеки през пущинака, за да могат да превозят траверсите и металните клинове. Това позволи на хора като господин Спери да построят хотели в гората. Заприиждаха туристи и изведнъж Игъл Бей, Инлет и Биг Мус Лейк се превърнаха в нещо повече от поселища на дървосекачи и фермери. Вече представляваха модерна лятна дестинация за хората, желаещи да избягат от горещината и шума на големите градове.

Хотелите „Игъл Бей“ и „Гленмор“ имаха парно отопление, канализация, телеграфни апарати и дори телефони. Да отседнеш в тях за седмица струваше между дванайсет и двайсет и пет долара. Гостите им се хранеха с омари, пиеха шампанско и танцуваха под звуците на музика от оркестър, докато в Игъл Бей нямахме дори училише. Нито поща, църква или магазин. Железопътните линии бяха донесли подем, но той като че ли не искаше да се задържи. Щом дойдеше Денят на труда, тръгваше си заедно с туристите и ни оставяше сами с надеждата, че в периода от май до август сме изкарали достатъчно от продажба на пържени пилета, сервиране и пране на чаршафи и покривки, та да изхраним себе си и животните по време на дългата зима.