Дженифър Донъли - Северно сияние

— Всичко е наред, ще се справим — отвърнах аз и се запътих към задната врата.

Отминах обора и се насочих към гьола за кравите. Лу и Бет вървяха по петите ми, като всяка гризваше миниатюрни хапки от своята половинка от курабията в състезание чия ще изкара по-дълго. Дейзи се намираше в далечния край на гьола в близост до пасището на Лумис. Издаваше ужасни звуци, като мучеше, сякаш са й отрязали и четирите крака. Телето Болдуин — кръстено така от Бет, защото имало продълговато лице като собственика на погребалното бюро господин Болдуин — също вдигаше шум.

— Хайде, Дейзи. Насам, Дейзи — изкрещях аз, докато търках пръсти едни в други, като че нося нещо за ядене. — Хайде, момиче!

Лу и Бет доядоха трохите от курабията и също започнаха да викат кравата. Комбинацията от крясъците на трите ни и мученето на кравата и телето създаваше сериозна врява.

— Звучите като градския оркестър на Олд Фордж. Също толкова шумни и без никакъв синхрон.

Обърнах се. Беше Ройъл. Ръкавите на ризата му бяха навити и излагаха на показ мускулестите му, вече покафенели от слънцето ръце. Беше зачервен от работа, а бузите му бяха покрити с прах. Стоеше с ръце в джобовете, а яките му крака бяха стъпили здраво на земята като на някой, който се намира точно където му е мястото. Също както това важеше за сребристите потоци и за сивите облаци, пълзящи бавно по небето, и за елените в гората. Беше също така красив като изброените неща. Спираше ми дъха. Очите му бяха като кехлибар. Не с цвят на лешник, не и на мед от елда, както си бях мислила. Имаха тъмния и топъл нюанс на кехлибара. Златистата му и прекалено дълга коса се къдреше около ушите и по врата. Яката на ризата му беше отворена и аз не успявах да откъсна поглед от участъка гладка кожа, който се виждаше под нея. Видя накъде гледам и аз се изчервих. Здравата.

— Нима в никоя от книгите ти не се казва как да измъкнеш крава от гьол? — попита.

— Не ми е нужно да чета в книга как да измъкна крава от гьол — сопнах се и повиках Дейзи още по-гръмогласно. Когато това не подейства, метнах примката по нея, но успях единствено да стресна Болдуин. Той побягна още по-навътре във водата и майка му го последва.

Ройъл се наведе и събра няколко камъчета, после заобиколи Дейзи и се прицели в гръб. Първият я изненада, а вторият я накара да се размърда. Тя се затича право към нас. Лу успя да я задържи, а аз нахлузих примката на главата й, като я хоках шумно. Не се налагаше да връзваме Болдуин. Той щеше да последва майка си.

Благодарих на Ройъл, макар това да ме изяждаше отвътре.

— Не знам защо идва тук — взех да се оправдавам. — Нашият гьол си е много хубав.

Ройъл се засмя.

— Не идва тук, за да се къпе. Причината е в него — отговори, сочейки към пасището от другата страна на гьола. В началото не разбрах за какво говори, но после го забелязах — стоеше в самия край на полето под сенките, хвърляни от няколко бора. Бикът. Беше огромен, страховит и черен като нощта. И ни наблюдаваше. Видях как примигва с тъмните си очи, а кадифените му ноздри потръпнаха и се помолих делящата ни ограда да е по-здрава, отколкото онази, която Дейзи беше успяла да строши.

— Ами отново ти благодаря, Ройъл. По-добре да си вървим — казах и заотстъпвах към черния път, водещ обратно до дома.

— Ще ви изпратя — рече той.

— Не е нужно.

Ройъл вдигна рамене.

— Не е кой знае какво.

— Искам аз да я водя, Мат — настоя Бет. Позволих й. Тя запя друга от песните на татко. Лу вървеше до нея, късо подстриганата й коса се вееше свободно, а маншетите на работния гащеризон на Лотън се влачеха по земята.

Ройъл говореше за фермерски дела, докато вървяхме. За царевицата, която с Дан щели да посадят, и как баща му обмислял да купи овце. Приказваше непрестанно, като не ми даваше възможност да се намеся. След известно време обаче спря да си поеме дъх и точно се канеше да продължи, когато аз обявих, че ще ходя в колеж. Обясних му, че съм приета в „Барнард“ и само да успея да намеря някакви пари, ще отида.

Той се закова на място.

— Защо искаш да правиш такова нещо, за бога? — попита смръщено.

— За да уча, Ройъл — троснах се аз, ядосана заради реакцията му. — А и защо изобщо те е грижа?

Той отново вдигна рамене.

— Няма причина. Просто не го разбирам, това е всичко. Баща ти наясно ли е за плановете ти?

— Не, и ти не го уведомявай — предупредих.

Бяхме изостанали зад сестрите ми и кравата и никак не беше изненадващо, че на половината път до Ънкас Роуд те изчезнаха зад хълма.