Дженифър Донъли - Северно сияние

— Здравей, Мати, миличка — поздрави ме тя с провлечения си изговор.

Аз отвърнах на поздрава й, а тя ми подаде бисквита. Носеше синя басмена рокля и престилка, направена от брашнен чувал. Парче басма, същата като роклята, покриваше плитките й и бе завързано на възел на тила. Беше хубава също като сина си. В лицето й имаше характер, а кожата й беше гладка и без никакви бръчки. Очите й излъчваха топлота, но не пасваха на иначе младото лице. Изглеждаха много стари, като че тя беше видяла всичко, което има да се види на този свят, и нищо не би я изненадало.

— Виждаш ли онази жена, която маха през прозореца, Уийвър? Отнеси й това — поръча тя и му подаде пакет, увит във вестник. Приготви друго пакетче. — Това е за машиниста, Мати. Подай му го, мила. — Аз тикнах остатъка от бисквитата в устата си, оставих учебниците си в каруцата и поех пакета. Отидох до локомотива, като никак не ми се нравеше пухтенето му, нито острият мирис на въглища или облаците пара, които излизаха изпод него.

— Това ти ли си, Мати Гоуки? — прогърмя към мен нечий силен глас.

— Да, аз съм, господин Майърс. Донесох ви вечерята.

Почервенелият и потен Ханк Майърс се наведе към мен и сграбчи пакета. Той живееше в Инлет. Всички го познаваха. В участъците между градовете хвърляше от прозореца бонбони за децата. Кисел дропс, карамелчета и дъвка.

— Ето парите, Мати. Кажи на майката на Уийвър, че й благодаря. — Той ми подхвърли няколко монети и един карамелен бонбон, който потъна в джоба ми за Бет. Парите щях да сложа в металната кутия на майката на Уийвър. Знаех, че когато се прибереше, щеше да ги прехвърли в пазената под леглото кутия от пури — фонда за колеж на Уийвър.

Докато вървях обратно към каруцата на Смит, отминах застанала до багажа си двойка от града.

— За бога, Труди, почакай малко — чух да казва мъжът. — Никъде не виждам носач. А, ето един черньо. Хей, момче! Имам нужда от помощ.

Уийвър беше в другия край на платформата, но чу думите на мъжа. Обърна се и зърнах страховития поглед в очите му. Такъв, който ми беше прекалено добре познат. Така гледат младите коне, преди да са оседлани, когато са готови на всичко друго, но не и да бъдат подчинени от ездач.

Заобиколих мъжа, отидох до Уийвър и го хванах за ръкава.

— Не му обръщай внимание — казах и го задърпах. — Остави го да си стои там и да крещи, невеж глупак…

— Хей! Сам! Казах, че ми е нужна помощ!

Уийвър се отскубна от мен. Обърна се и се усмихна. С ужасна и плашеща усмивка.

— То се знай, гусин шеф — подвикна той. — Ида ей сегинка!

— Уийвър! — обади се майка му. В гласа й се долавяше страх.

— Уийвър, недей! — изшептях аз, без да съм наясно какво се кани да прави, но от опит знаех, че няма да е нито разумно, нито любезно.

— Ей ме на — каза той и се поклони пред двойката.

— Отнеси куфарите ми там — нареди мъжът и посочи към чакащия файтон.

— Веднага, шеф!

Уийвър хвана най-големия куфар, който беше изработен от лъскава кожа и имаше блестящи месингови закопчалки, вдигна го над главата си и го хвърли на земята.

— Хей! — кресна мъжът.

— Тю, да му се не види! Ама и аз съм един непохватен черньо. Не берете грижа, гусин шеф, сега ще оправим туй — избърбори Уийвър. А после се засили и изрита куфара. Толкова силно, че той се плъзна по перона, блъсна се в сградата и се отвори. Навсякъде се разхвърчаха дрехи. Той го ритна отново. — Ей ме, ида! — изкрещя.

Мъжът също се разкрещя. Както и жена му. И майката на Уийвър. Всички други се отдръпнаха настрана. Уийвър продължаваше да рита куфара. Отново и отново. Напред-назад по целия перон. После кондукторите изскочиха от гарата, където бяха влезли за по чаша кафе, господин Пулинг също беше с тях, а господин Майърс скочи от влака, като размахваше ръце. В паниката си, аз помислих за бащата на Уийвър и си представих на какво е станал свидетел самият Уийвър. Бели ръце върху черната кожа. Толкова много бели ръце. Осъзнавах, че тичащите към нас мъже само щяха да влошат нещата. Така че се хвърлих между Уийвър и куфара точно преди той да го ритне отново.

— Моля те, Уийвър — произнесох разтреперано. — Спри.

И той спря. В последния миг се обърна и ритна една торба с писма вместо мен. Аз преглътнах. С усилие. Уийвър е строен, но много силен и този ритник можеше да счупи глезена ми. Хванах юмруците му и го отблъснах много внимателно, крачка по крачка. Ръцете му бяха сковани и трепереха. От гърлото му се носеше хриптене. Успявах да подуша излъчващия се от него гняв. И покрусата. Избутах го до каруцата на майка му, а после събрах дрехите и се постарах да ги изтръскам от прахта. Сгънах ги внимателно и ги върнах в куфара. Той беше доста очукан, но закопчалките още действаха. Затворих го и го поставих редом с останалата част от багажа на мъжа.