Дженифър Донъли - Северно сияние

Мъртва. Такава ще бъда, ако готвачката ме хване да слизам по главното стълбище на хотела, облечена в овехтелия халат на Ейда и с разпусната коса, като че съм плащаш гост. Позволено ни е да използваме само задното стълбище, но за да стигна до него, трябва да мина точно покрай стаята на готвачката, а тя спи много леко.

Полунощ е. Чувам големия часовник в преддверието да отмерва часа. Тъмно е, но не посмявам да запаля лампа. Изгряла е обаче голямата лятна луна, а „Гленмор“ има много прозорци, така че виждам достатъчно добре, та да не падна по стълбите и да си счупя врата.

Основната сграда се състои от четири етажа плюс таванско помещение. Общо четирийсет стаи. Когато е пълно, както тази седмица, в хотела има общо сто души. Непознати помежду си, които идват и си отиват. Хранят се, смеят се, дишат, спят и сънуват под един и същ покрив.

Понякога оставят след себе си вещи, имам предвид гостите. Шише с одеколон. Смачкана носна кърпичка. Перлено копче, което е паднало от някоя рокля и се е изтъркаляло под леглото. А понякога оставят друг тип неща. Такива, които не можеш да видиш. Сподавена въздишка в някой ъгъл. Спомени, реещи се сред завесите. Ридание, пърхащо пред стъклата на прозорците, подобно на заблудена птица, която не може да отлети обратно навън. Успявам да доловя всичко това. Те се щурат наоколо, спотайват се и шептят.

Стигам до основата на стълбището и се ослушвам. Единственият звук идва от часовника. Вдясно от мен е трапезарията. Празна и тъмна е. През прозорците право пред мен виждам хангара за лодки и езерото, спокойно и неподвижно, а по черната му повърхност танцуват сребристи отблясъци от луната. Моля се да не се натъкна на някого. Като например на госпожа Морисън, която чака мъжа си. Или на занимаващия се със сметките господин Спери, както се случваше, ако не може да заспи. Или, не дай боже, на онзи от маса шест, който се спотайва по ъглите подобно на ужасяващ паяк.

Минавам под полилея от еленови рога във фоайето и покрай закачалката, изработена от дърво и еленови копита. Отминавам водещия към салона коридор и се стряскам при вида на процеждащата се върху килима светлина, но после си спомням, че вътре беше положено тялото на Грейс Браун. Госпожа Морисън остави запалена лампа, защото не е редно да зарежеш мъртвец съвсем сам в тъмното. И бездруго им предстои прекалено много мрак.

Промъквам се през трапезарията и се насочвам към вратата на кухнята. В кухнята няма много прозорци и ми е нужно известно време да привикна с почти непрогледната тъмнина вътре. Бавно успявам да различа очертанията на работната маса и огромната печка на готвачката. Вратата към мазето е вляво от тях. Почти съм стигнала до нея, когато стъпалото ми се натъква на нещо и наоколо се разнася оглушителен шум, а аз се озовавам под масата, тресяща се като желираното месо, приготвяно от готвачката.

Очаквам светването на лампи, шум от стъпки и разгневени гласове. Бързо репетирам някаква история наум, но никой не идва. Готвачката е чак горе, а спалнята на госпожа Морисън се намира от другата страна на хотела. Господин Морисън, господин Спери и Хенри сигурно още са навън и претърсват гората, а аз съм голяма късметлийка.

Изпълзявам изпод масата и виждам, че съм се препънала в гюма за биене на сладолед. Изминавам на бегом останалото разстояние до вратата на мазето, завъртам топката и… Заключено е.

Сега какво? Грейс Браун я няма и същата участ трябва да постигне писмата й. Бяха нейните любовни писма, сигурна съм в това. Представляваха нещо лично и не беше редно да бъдат виждани от никого. Обмислям да запаля голямата газова печка и да задържа хартията над горелката. Наясно съм, че ако готвачката ме залови да върша такова нещо, ще ме уволни на мига, защото печката е своенравна, а „Гленмор“ е изграден от дърво. Винаги можех да прибягна до варианта с езерото и за миг се зачудих дали да не се измъкна и да не хвърля писмата от пристана, както бях планирала по-рано, но не е редно да се разхождаш навън в облеклото си за сън, а групата от издирващи можеше да се върне всеки миг. Ще се наложи да изчакам до утре, когато ще е натоварено и вниманието на готвачката ще е другаде.

Напускам кухнята и тръгвам обратно към таванското помещение. Нареждам на краката си да продължат да се движат и да ме отведат право горе, но те имат други идеи. Вместо това ме повеждат към салона, а после в малката спалня към него. Синините по устните на Грейс Браун изглеждат по-тъмни на светлината на лампата, а раната на челото й е дори по-ужасна.