Дженифър Донъли - Северно сияние

— Още не е достатъчно твърд — обясни. — Няма да замръзне стабилно поне още няколко седмици. Стой настрана.

Но на мен ми се стори достатъчно твърд и желаех така силно да си поиграя. Така че го направих. Тичах и се пързалях по повърхността му, като стигах все по-далече и по-далече с всяко следващо плъзване. Когато се бях отдалечила на около десет метра от брега, дочух продължително и ужасяващо пропукване. Знаех, че ледът под мен поддава и може да потъна. Нямаше кой да ми помогне. Бях се измъкнала незабелязано, защото знаех, че ако Лотън и Аби научат къде отивам, ще ме издадат. От мястото си успявах да зърна хотел „Игъл Бей“ и още няколко други селища, но прозорците им бяха заковани за зимата. Бях съвсем сама и онова, което бях сметнала за стабилна основа под краката си, не беше такова. Бавно се обърнах… много, много бавно… и плъзнах едното си стъпало по посока на брега. В продължение на няколко безкрайни секунди не се случи нищо и след това се чу ново пропукване. Изпъшках, но останах напълно неподвижна. После плъзнах и другия си крак напред. Нищо, и после две нови пропуквания, резки и мигновени, подобно на изстрели. Изхлипах силно и се изпуснах, но продължих да се придвижвам лека-полека. Когато стигнах на около два метра от брега, ледът се разтроши и аз паднах в ледена вода, която стигна до коленете ми. Пробих си път през оставащите два метра лед и тичах до вкъщи бързо колкото можах, ужасена от каиша на баща ми, но много по-уплашена, че можех да бъда погълната от ледените късове.

Сега се чувствам точно така. Като че под краката ми няма твърда почва, като че ледът около мен отново се троши.

— Татко! Татко, ела бързо! В купчината тор има чудовище.

— Стига си викала, Бет.

— Но, татко, там има чудовище! Мислех, че е мъртъв, но не е. Сръчках го с тояга и той ми изръмжа.

— Елизабет Гоуки, какво съм казвал за дрънкането на измишльотини?

— Не лъжа, татко. Кълна се! Трябва да дойдеш и да го убиеш. Бързо! После ще му отмъкнем торбата със злато. Носи със себе си торба злато!

Дочувах всичко това от мандрата, малко помещение към обора. Пресипвах топлото пенесто мляко, като го прекарвах през тензух, за да отстраня мухи и сламки сено. Обърсах си ръцете, отместих от пътя си Панзи и котенцата й и отидох в обора, за да проверя каква беше причината за цялата суматоха. Татко вървеше към вратата. Аби вече беше отвън. Лу беше горе в плевнята и хвърляше долу бали.

— Какво става? — попитах.

— Бет отново дрънка небивалици — отговори тя. — Надявам се да си получи пердаха.

Последвах членовете на семейството си навън, заобиколихме обора и за мой ужас видях, че Бет изобщо не говореше небивалици. В купчината с тор с лице надолу лежеше мъж, много мръсен мъж с дълга рошава черна коса. Носеше дочен панталон с тиранти и проста вълнена риза. В близост до него лежаха торба и високи обувки, чиито връзки бяха вързани в едно.

Бет все още държеше пръчката си. Побутна го с нея.

— Господин Чудовище, мъртъв ли си?

Чудовището изстена. Обърна се по гръб, отвори кървясали очи и примигна заради светлината.

— Мили боже, да. Така мисля — отговори.

— Чичо Петдесет? — прошепна Аби.

— Чичо Петдесет! — извика Бет.

— По дяволите, Франсис! — тросна се баща ми. — Ставай от там!

— Здравей, братко. Как си, а? Мен ужасно ме цепи главата — разнесе се френска реч.

— Не стига, че от устата ти само лайна се сипят, а сега трябва и да се въргаляш в лайна ли? — също на френски го смъмри татко.

Само чичо ми Петдесет, по-малкият брат на татко, може да го разяри дотолкова, че да го накара да говори на френски.

— Матилд, иди в стаята ми — продължи към мен баща ми на същия език, но побърза да се поправи и мина на английски. — Върви в спалнята ми и му приготви някакви дрехи. Не го пускай в къщата, преди да се почисти. Направи му и кафе. Аби, върви да довършиш прецеждането на млякото. — Той погледна още веднъж към брат си, изхрачи се и се върна обратно при кравите.

— Хайде, чичо Петдесет, да те почистим — обърнах се към него нетърпеливо.

Докато успеех да стопля вода за ваната и да изчистя гнидите от косата на чичо, вече щях да съм сериозно закъсняла за училище. А госпожица Уилкокс се канеше да проведе последните изпити за матура.

Лу се появи тичешком.

— Чичо Петдесет! — изкрещя. Огледа го и усмивката й прерасна в гримаса. — Чичо Петдесет, защо си седнал в тора?

— Защото е топъл — отговори той и се изправи. — Пристигнах много късно снощи, Луиза. Не исках да събудя цялата къща, така че спах тук.