Дженифър Донъли - Северно сияние

Разликата във възрастта между татко и Петдесет е четири години. Татко е на четирийсет, а чичо е на трийсет и шест. Имат сходни сурови лица, еднакви сини очи и черни коси, но приликата спира до там. Чичо Петдесет винаги се усмихва, а баща ми все е навъсен. Петдесет пие повече, отколкото е редно. Татко пие в редки случаи. Говорът на Петдесет е като на французин, какъвто всъщност е. Баща ми звучи, като че е роден и израсъл в Ню Йорк и у него френското се усеща колкото у кучето Барни.

Веднъж попитах мама защо татко никога не говори на френски, а тя отвърна, че белезите били прекалено дълбоки. Реших, че има предвид онези на гърба му, оставени от колана на втория баща му. Истинският баща на татко умрял, когато той бил на шест години. Майка му имала още седем други деца и се омъжила за първия, който я поискал, тъй като трябвало да ги храни някак. Татко никога не говореше за майка си или за втория си баща, но чичо Петдесет го правеше. Разказвал ни е как биел тях и майка им без никаква причина. Защото вечерята била студена или прекалено топла. Защото кучето било вътре, а трябвало да е навън или обратното. Не говорел френски и не допускал в къщата да се говори на чужд език, защото мислел, че доведените му деца ще злословят зад гърба му. Веднъж баща ми забравил за тази забрана и така се сдобил с белезите. Чичо Петдесет каза, че вторият им баща използвал погрешната страна на колана и металната катарама свалила кожата от гърба му. Старая се да си припомням за тези белези, когато баща ни е строг. Мъча се да не забравям, че ударите оставят наранявания.

Татко избягал от дома си, когато бил едва на дванайсет, и намерил работа като момче за всичко в дървосекаческо селище. Придвижил се на юг чак до Ню Йорк и повече никога не се върнал в Квебек. Майка му умряла няколко години по-късно и братята и сестрите му се разпръснали. Чичо Петдесет е единственият, когото е виждал след това.

Чичо ни забавляваше с разказите си в продължение на часове. Но към единайсет на Бет започнаха да й се затварят очите, а Лу започна да се прозява и татко заяви, че е време за лягане. Всички се изправихме, готови да пожелаем лека нощ, а Бет хвърли един последен изпълнен с надежда поглед към торбата на чичо. Чичо Петдесет я видя да го прави и се усмихна. Отвори я и заяви:

— Е, доста се изморих. Мисля да си извадя пижамата и… Боже! Какво е това вътре? Откъде са се появили всички тези подаръци? Не помня да съм купувал някакви подаръци.

Бет заподскача. Лу изписка. Дори Аби се развълнува. Татко казва, че влудява амбулантните търговци, като ги кара да разопаковат всичко, избира нещо, после си променя решението и всичко започва отначало. Никога не носи глупави подаръци като носни кърпички и бонбони. Винаги избира нещо специално. Въпросната вечер той започна от Бет и после изреди всички други, като не спираше да се преструва, че е забравил да купи нещо за следващата. Беше истинска агония, докато чакаш, и също такава агония, когато ти дойдеше редът. Не получавахме много подаръци и не бяхме свикнали на драмата и нетърпеливото очакване. Бет получи своя собствена хармоника заедно със самоучител и се зарадва толкова много, че избухна в сълзи. За Лу имаше гравирана дървена кутия, съдържаща дузина ръчно изработени изкуствени мухи за риболов. Аби получи позлатен медальон, който я накара да порозовее от удоволствие. И после дойде моят ред.

— О, не! Забравил съм да донеса нещо за Матилда! — извика чичо ми и погледна към мен. После порови в чантата си. — Не, не, я почакай! Имам нещо… — Измъкна мръсен вълнен чорап, с което разсмя всички. — Или пък това… — Навън се появиха червените му дълги гащи. — Или може би ще хареса това…

Той положи върху дланите ми тясна кутийка от имитация на слонова кост и когато я отворих, ахнах. Беше писалка. Съвсем истинска писалка с метален писец и капачка, посребрена от край до край. Цялата блестеше в гнездото си от черно кадифе. Никога в живота си не бях притежавала писалка — само моливи — и дори не можех да си представя какво би било да редя думите върху хартията със синьо мастило вместо с размазващ се графит. Усещах как очите ми се пълнят със сълзи, докато гледах писалката, и се наложи да примигна няколко пъти, преди да успея да благодаря на чичо. Следваше татко — получи нова вълнена риза — и после чичо Петдесет извади страховит ловен нож и красива чантичка с мъниста.

— За Лотън. И за майка ви — обясни. — Може би ще му дадете ножа, когато се прибере у дома, а?

— Но, чичо Петдесет, той никога няма да… — заговори Бет. Един поглед от страна на Аби я накара да млъкне.