Дженифър Донъли - Северно сияние

— Почакай и ще видиш какво съм намислил. Това е всичко, което ще ти кажа. След пет-шест дни ще отида до Олд Фордж и ще осребря тази хартия. Тогава наистина ще останеш изненадан. Мишел… Къде е уискито? Къде отиде бутилката?

Почти прелетях по останалия път до стаята. Не бях казвала на никого от семейството си за „Барнард“. Не бях виждала смисъл, тъй като не очаквах, че ще има възможност да отида, но в този миг изпитах болезнена потребност да споделя с Аби. Ала не можех да го направя. Всички спяхме в една стая, а Лу и Бет имаха големи усти. Някоя от тях щеше да се разприказва пред татко, а не исках той да научава, преди да съм готова да замина. Докато не получех със сигурност стая в дома на госпожица Анабел Уилкокс, не си опаковах вещите и нямах в джоба трийсет долара. Татко ме беше повалил на земята, задето си купих тетрадка. Замахна с канджа срещу Лотън. Нямах намерение да му дам възможност да замахне с нея и към мен. Представих си изражението на лицето му, когато му кажех, че ще замина, и останах доволна. Наистина бях доволна. Щеше да се разгневи, но само защото би изгубил чифт ръце. Никак нямаше да му липсвам. И той нямаше да липсва на мен.

Пъхнах се под завивката, която делях с Лу, и изведнъж осъзнах, че изминалият ден беше толкова дълъг и изпълнен със събития, та напълно бях забравила да погледна в речника за дума. Вече беше прекалено късно. Ако исках да го сторя, трябваше да сляза до дневната на долния етаж, а бях толкова уморена. Така че си съставих своя собствена дума. „Веровъзрождение“. От „вяра“, „възраждане“ и едно „-ие“ накрая за благозвучие. Може би щеше да влезе в речника един ден, помислих си. И ако това стане, всички ще знаят значението й: възвръщане на надеждата.

— Ами ментови сърчица, Мати? Да сложа ли и от тях при лимоновите дражета? Аби също ги харесва. Лу обича билковите бонбони. Има и карамелчета, какво ще кажеш за карамелчета?

— Защо не вземеш по няколко от всеки вид? — предложих. — Само се отмести, Бет, за да могат хората да минават покрай теб.

Двете бяхме на туршиената лодка с други десетина души, повечето туристи. Тъкмо бяхме донесли четири гюма с мляко и кило и половина масло. Не взехме пари за тях. Татко се беше договорил с господин Еклър в началото на седмицата за голямо парче бекон в замяна и тази доставка беше заплащането за него. Докато чаках Бет да реши, разглеждах другите хора в лодката. Един човек купуваше въдица. Две момичета си избираха пощенски картички. Други си купуваха продукти за пикник.

Когато си купих тетрадка от господин Еклър преди няколко седмици, похарчих само четирийсет и пет цента от онези шейсет, които спечелих от събраните връхчета млада папрат. Бяха ми останали петнайсет цента, които не дадох на татко, и сега купувах бонбони на сестрите си с тях. Аби беше в цикъл и й беше зле. Сутринта имаше ужасни спазми и трябваше да полежи, докато й мине, а татко ме попита защо не е дошла в плевнята да дои с останалите. Винаги го прави, защото забравя, така че трябваше да му обясня, а той ми се ядоса, защото се засрами. По дяволите, не бях виновна. Защо тогава е създал четири дъщери?

Реших, че лимоновите дражета ще ободрят Аби. Това щеше да е конфиденциална покупка, защото наистина трябваше да дам парите на татко, но след като той ме удари, реших да не го правя. „Конфиденциален“, думата ми за деня, означаваше да направиш нещо скришом, тайно, дискретно. Можеше да се каже, че крада на дребно. Не исках да крада на дребно, но понякога нямаш избор. Особено ако си момиче и копнееш за нещо сладичко, а не можеш да кажеш защо и трябва да изчакаш момент, в който няма кой да те види, за да изпереш кофа кървави парцали, да казваш, че си неразположена, когато имаш спазми, от които би припаднал и лос, и те наричат вкисната, сълзлива и с тежък характер, а всъщност гърдите те болят, и бельото ти е изцапано, и не можеш да си живееш живота, да се перчиш наоколо, да плюеш и препикаваш дърветата, както правят момчетата.

В този момент петнайсетте цента бяха всичките ми пари, но реших, че мога да си позволя да съм щедра с тях. Чичо Петдесет беше заминал за Олд Фордж тази сутрин. Щеше да пренощува там и да се върне със сутрешния влак. До утре на обед щях да имам моите трийсет долара. Беше заминал само преди половин ден, а вече ни липсваше. Чудесна бе тази седмица, която прекара с нас. Вадеше камъни и пънове с татко и ни помагаше за доенето. За вечерното, не за сутрешното. Повечето сутрини не беше много активен. Обикновено го болеше глава. Веселеше ни към края на деня, а вечер ни приготвяше специални десерти — захарен пай, който се прави от меласа; парченца сушена ябълка с канела; кнедли със стафиди, варени в кленов сироп. След вечеря сядаше и си сипваше чаша след чаша уиски. Течността подскачаше и искреше, докато се изливаше от бутилката, а щом я поемеше, чичо се развеселяваше. Смееше се шумно, свиреше на хармониката си и по цяла вечер ни разказваше приказки, сякаш Шехерезада бе оживяла в дневната ни. Не можехме да му се наситим. Гледах го как гони Бет из кухнята и ръмжи като върколак или се клатушка напред-назад и кълчи краката си под тежестта на невидим товар и ми беше трудно да си представя, че има нещо общо с мълчаливия намръщен татко.