Беше почти краят на април и дванайсет от двайсетте ни крави се бяха отелили, така че имахме мляко в изобилие. Сутрин и вечер млякото се изсипваше в широки дълбоки корита и се оставяше да престои. Тогава сметаната се отделяше от млякото и се издигаше на повърхността в коритото. Обирахме я, а останалото мляко се сипваше в гюмове с две дръжки за доставка. Част от сметаната продавахме просто така, а от останалата избивахме масло. Със суроватката, която оставаше след избиването на маслото, хранехме пилетата и прасетата. Нищо не се изхвърляше.
— Мати?
Извърнах глава.
— Бет, не се застава зад крава. Добре го знаеш.
— Дейзи няма да ме ритне. Не би го направила.
— Но татко ще го направи, ако те види да стоиш зад крава. Отмести се.
— Но, Мати…
— Какво, Бет? Какво има?
— Защо чичо Петдесет не се връща? Обеща да се върне днес към обед, а вече минава пет часът. Каза, че ще ме заведе да видя цирка в Бунвил. Така каза.
— Ще се върне. Сигурно се е заговорил с някого и е взел късния влак. Знаеш какъв е. Обзалагам се, че е срещнал стар приятел, това е. Скоро ще се върне.
— Сигурна ли си, Мат?
— Сигурна съм — уверих я. Не бях сигурна. Не исках да го призная дори и пред себе си, но бях не по-малко притеснена от Бет.
Чичо ни трябваше да се върне преди часове.
— Ехооо! — чу се мъжки глас откъм вратата на обора.
— Ето го, Бет. Видя ли? Казах ти.
— Това не е чичо Петдесет, Мат. Господин Еклър е — каза тя и скочи да го види.
— О, здравей, момичето ми. Татко ти тук ли е?
— Ето ме, Чарли — викна татко. — Не е ли късно да си отсам езерото?
— Така е. Напоследък е доста натоварено, прибирам се в Олд Фордж чак към шест-седем вечерта. Донесох ти бекона, за който се договорихме. Чудесно парче е. Исках да те попитам дали мога утре да взема пет гюма с мляко вместо четири и още малко масло.
— Имам мляко. Кравите дават по седем литра и половина на ден. Имам много. И масло трябва да имам.
— Радвам се да го чуя. Е, трябва да тръгвам, но да ти кажа… видях брат ти сутринта.
— Какво правеше? Бавния влак за вкъщи ли взе?
— Не точно. Беше се качил на бърз влак, ако ме разбираш. Пътуващ към Утика.
— Нокаутиран?
— Да.
Останах без дъх. Подпрях чело в Дейзи и стиснах очи.
Татко изплю сока от тютюна, който дъвчеше.
— Обзалагам се, че няма да отиде в Утика. Няма да стигне по-далече от Ремзен — заяви той.
— Татко? — продума Бет с треперещ глас.
— Момент, Бет.
— Добре, Майкъл. До утре.
— Лека вечер, Чарли.
— Татко!
— Какво има, Бет?
— Какво означава нокаутиран? Къде е чичо Петдесет? Той каза, че ще ме заведе на цирк, татко. Няма ли да се върне? Каза, че ще ме заведе, татко.
— Не можеш да вярваш на всичко, което казва чичо ти.
— Но той каза, че ще ме заведе.
— Бет, няма да го направи и това е, така че млъкни.
— Но той обеща! Мразя го, татко — изхлипа тя, — мразя го.
Бях сигурна, че Бет ще си изяде шамара за това, но татко каза само:
— Не повече, отколкото ще се мрази сам след ден-два.
После й каза да спре да мрънка и да занесе бекона на Аби.
Седях отпусната на столчето за доене със съзнанието, че последната ми възможност да отида в „Барнард“ изтича в касата на някой кръчмар. Че чичо ми е изпаднал в поне тридневен запой. А може би четиридневен. Или пет… Или колкото е необходимо, за да похарчи сто долара. Работата беше безнадеждна.
„Веровъзрождение“. Каква тъпа, тъпа дума. По добре да бях измислила някоя, описваща чувството, когато мечтите ти се разбиват за кой ли път, а не избуяват наново. „Мъкогадост“ или „унилопатия“, или… „горчилка“. Да, „горчилка“ е достатъчно изразителна.
— Какво има? — изненада ме сурово изречен въпрос. Беше татко. Стоеше до Дейзи и ме гледаше намръщено.
— Нищо — отвърнах и избърсах очите си. Взех кофата, подминах го и отидох в мандрата. Чух стъпките му зад гърба си, докато изсипвах млякото в коритото.
— Мати, не знам какво може да ти е наговорил Франсис, но когато обещава разни неща, уискито ги обещава, не той. Знаеш, че е така, нали? Не го прави от лошотия, просто не може да се въздържи. — Усещах погледа му върху гърба си и чух как пристъпи към мен.
— Добре съм, татко — отвърнах остро, — ще дойда след малко.
Той остана на мястото си още няколко секунди, а после си тръгна. За пръв път се радвах, че прецеждането на млякото е мое задължение. Радвах се, че наливането в коритата отнема време. Че няма кой да ме види как седя на пейката и рева. Така ми се падаше, чичо ми да наруши обещанието си към мен, след като аз самата горях от желание да наруша своето.
Читать дальше