Дженифър Донъли - Северно сияние

— Да не си посмяла, Джоузи!

— Шшшт, Алма!

— Джоузефин Ейбър, ще те замоля да си припомниш, че съм добросъвестен правителствен служител и съответно съм се заклела да спазвам законите в тази страна, а злоупотреба с правителствена собственост е пряко нарушение на тези закони.

— Алма Макинтайър, ти си припомни, че великото ни правителство е създадено за хората и от хората, не е ли така?

— Какво общо има това?

— Аз съм хората, Алма, а това означава, че съм и правителството. С парите от моите данъци ти се плаща заплата, не забравяй това.

— Е, ами не знам.

— По дяволите, Алма, никога не съм те смятала за безчувствена. Не те ли е грижа какво ще стане с една бедна вдовица с шест деца и бебе? Изобщо ли не те е грижа?

Извъртях очи. Леля ми пет пари не даваше какво ще стане с Еми Хъбард, просто искаше да е наясно с делата й.

— Разбира се, че съм загрижена за нея.

— Добре, тогава.

— Добре. Но побързай.

Чух, че пуснаха водата и напълниха металния чайник, и знаех, че не си приготвят чай. От разговора им бях разбрала, че Арн Сатърлий е изпратил писмо на Еми Хъбард, а след като Арн беше подател, а Еми получател, трябваше да се отнася до данъците й.

— Виж, Алма! Боже мой! Арн Сатърлий обявява земята на Еми Хъбард за публична продан.

— Не е истина!

— Истина е. Ето тук го пише. Обявява я за публична продан, защото не е плащала данъци. Дължи дванайсет долара и седемдесет цента и не е платила дори част от тях.

— Но защо, Джоузи? Защо сега? Еми никога не плаща данъците си навреме.

— Защото е „перманентно нехайна…“ така пише тук, виж.

— О, глупости. Тази година с нищо не е по-различна от останалите. Арн я предупреждава, че ще сложи имота под запрещение, ако държавата го накара, но няма да стигне толкова далече, че да обяви земята за продан.

— Виж, Алма, виж тук — възкликна леля. — Пише, че има заинтересована страна.

— Кой?

— Не е уточнено. Споменава се само за поверителна справка от страна на заинтересованата страна.

— Кой би се заинтересовал? Мислиш ли, че може да е някой от съседите й?

— Не мога да си го представя. Само трима са. Алийта, която никога не би причинила това на Еми. Майкъл Гоуки също не би го направил. А дори и да имаха такива намерения, не могат да си го позволят. Нямат никакви пари. Значи остава Франк Лумис, но се съмнявам, че и той има пари. Особено след като купи новите коне, а горката Айва ходи всеки ден с тази вехта памучна рокля.

Замълчаха, а след това госпожа Макинтайър промълви:

— Той не би искал Еми да си отиде.

После снижиха тона си. Протегнах врата си като на жираф, но не можах да чуя и дума повече. Само:

— … позор, Джоузи…

— … не бих търпяла това…

— … да напомпа корема й, добре…

Не можех да схвана смисъла, но ми се струваше, че злословеха за Еми като всички други.

Помълчаха около минута, после леля цъкна с език и рече:

— Алма, сигурна съм, че никой от местните хора не направил нещо подобно. Това е някой от града, знам го. Обзалагам се, че някой долен, лош, подмолен търговец от Ню Йорк е решил да си купи евтина земя, където да летува.

— О, Джоузи, това е ужасно. Какво ще стане с тези деца?

— Предполагам, че държавата ще поеме грижа за тях.

— Горките създания.

— Предлагам да разберем кой стои зад това, Алма.

— Как?

— Ще попитам Арн Сатърлий.

— Не можеш. Ако го направиш, той ще разбере, че сме отворили писмото.

— Тогава ще изчакам няколко дни. Ще дам време на Еми да отвори писмото и да се оплаче на целия окръг. Обаче ще разкрия това, Алма. Запомни ми думите.

Бях чула достатъчно. Слязох от столчето и го преместих в другия край на стаята при камината. Полицата и беше покрита със статуетки. По средата имаше часовник от позлатен бронз. Не го лъснах добре, защото бях разстроена.

Откъде ще намери Еми толкова пари? — чудех се.

Знаех отговора. Нямаше да ги намери. Всеки от съседите й би й ги заел, но и те нямаха. Леля Джоузи обаче имаше. Имаше дванайсет долара и седемдесет цента, а и доста повече. Ако наистина беше загрижена за Еми Хъбард и децата й, щеше да й ги даде. Ако наистина беше загрижена за мен, щеше да ми помогне да замина за Ню Йорк. Но нея я беше грижа само за проклетите статуетки.

Еми щеше да загуби къщата и земята си, а държавата щеше да й отнеме децата. Не можех да понеса мисълта за това, че ще разделят децата й и ще ги настанят при непознати. Особено Лушъс, бебето, което беше толкова малко.

Това беше поредният труден и безнадежден момент, а бях уморена от трудни и безнадеждни моменти.