Дженифър Донъли - Северно сияние

Когато се наплаках, изтрих очи, покрих млякото с тензух и тръгнах към кухнята. Аби беше започнала да приготвя вечерята. Днес нямаше да има ябълкови резенчета, нито захарен пай. Нямаше да има и песни. Музика. Приказки.

Щеше да има обаче пресен спанак от новата реколта. Също варени картофи и от бекона, който татко спазари. Щеше да има голяма кана мляко, самун хляб и масло, което да мажем отгоре.

Татко беше осигурил всичко това.

Погледнах го, застанал до мивката. Миеше си ръцете и плискаше лицето си с вода. Мама си отиде. Брат ми също. А сега и лекомисленият ни безотговорен чичо. А баща ми остана. Татко винаги оставаше.

Погледнах го. Видях петната от пот по ризата му. Също и големите му, покрити с белези ръце. И мръсното му уморено лице. В този момент си спомних как лежах в леглото си преди няколко вечери и нямах търпение да му покажа парите, които чичо ми е дал. Да му съобщя, че заминавам.

Ужасно се засрамих.

Не можеш да спориш с мъртвите. Каквото и да кажеш, последната дума е тяхна.

Опитвам се да го изясня с Грейс, когато сядам край нея. Обяснявам, че не беше права да ми дава писмата си, а и че както се промъквам заради нея, мога да загубя работата си, ако не съм внимателна; а надниците ми трябват, защото ще се омъжвам и са ми нужни печка, тенджери и тигани. Изтъквам й, че е напълно възможно Карл Греъм наистина да е Карл Греъм, а Честър Джилет да е съвсем друг човек и фактът, че Грейс наричаше Карл Честър и пишеше „Честър, не правя нищо друго, освен да плача“ или „Липсвам ли ти, Честър“, при все че определено беше невероятно съвпадение, не доказваше нищо. Казвам й, че вече съм поела твърде много рискове заради нея и не ми се иска да се нагърбвам с повече. Съобщавам й също, че няма да чета повече писмата й и ако това е било намерението й още от началото, значи е егоистка и непочтена.

Била е. Била е егоистка и непочтена.

Гледам ръката й, докато се карам с нея, защото не искам повече да спирам очи на лицето й. Забелязвам, че материята на ръкава е набръчкана от влага. Виждам ситен ръчен шев на мястото, където към маншета е добавена дантела, и се чудя дали тя го е правила или майка й. А може би е имала сестра, която е шиела добре, като моята сестра Аби. Чудя се откъде ли идва прякорът й — Били. Дали защото Честър — не, Карл, името му е Карл — я е наричал така? Дали татко й го е измислил? Може да е имала брат, който я е кръстил по този начин. Звучеше като прякор, който би измислил някой брат. Лотън пръв ме нарече Мати. Тили звучеше много по-добре. Или Мили. Или пък Тилда. Дори Хилда.

Отварям друго писмо.

„Южен Оцелик

20 юни 1906 година

Скъпи Честър,

Пиша ти, за да ти съобщя, че се връщам в Кортланд. Просто не мога да стоя повече тук. Мама се притеснява и се чуди защо плача толкова често, а аз съм като болна. Моля те, ела и ме отведи някъде далеч, скъпи… Главоболието ми е непоносимо тази вечер. Страхувам се, че няма да дойдеш, и съм ужасена, скъпи… Ти каза, че ще пристигнеш, и понякога знам, че ще го направиш, но има моменти, в които се замислям за някои неща, и тогава съм също толкова убедена, че няма да дойдеш… Честър, няма друго момиче на света, което да е нещастно колкото мен тази вечер, и то е заради теб. Честър, нямах това предвид, скъпи. Винаги си бил ужасно добър към мен и знам, че винаги ще бъдеш такъв. Няма да се проявиш като страхливец, знам…“

Бях се надявала на добри новини в това писмо. Взимам друго.

„Южен Оцелик

21 юни 1906 година

Скъпи Честър,

Приготвям се да си лягам и съм толкова болна, че не мога да не ти пиша. Така и не слязох долу почти до осем часа, към десет ми стана зле и останах в леглото почти до пладне. Следобед брат ти донесе писмо от едно от момичетата и след като го прочетох, отново ми прималя. Честър, дойдох си вкъщи, защото вярвах, че мога да ти имам доверие. Сега си мисля, че няма да остана след другия петък. Това момиче ми писа, че си прекарваш доста весело и че очевидно идването ми вкъщи ти се е отразило добре, защото не си изглеждал толкова щастлив от седмици… Честър, трябваше да се досетя, че не те е било грижа за мен, но кой знае защо, ти се доверих повече, отколкото на всеки друг…“

През прозореца се носят гласове. Мъжки гласове. Замръзвам.

— … мисли, че се казва Джилет. — Това е господин Морисън.

— Кой? — Това е господин Спери.

— Мати Гоуки.

— Така ли каза?

— Така, да. Чула момичето да го нарича Джилет. Честър Джилет.

— По дяволите, Анди, обадих се в полицейското управление в Олбани и ги уведомих, че има вероятност Карл Греъм да се е удавил и че трябва да уведомят семейството му. Така е записано и в регистрационната книга — Карл Греъм, Олбъни — не Честър Джилет…