Дженифър Донъли - Северно сияние

Приключих с лъскането на часовника и взех една от статуетките точно до него. Беше фигурка на ангел, а на мантията му беше изписано:

„Всемогъщи боже, дай ни душевна ведрина да приемем това, което не може да се промени, сила да променим което трябва да се промени и мъдрост да различим едното от другото“.

Ами ако не можеш да го сториш? Ако не можеш да промениш нещата, но не можеш и да ги приемеш?

Хванах главата на ангела и я скърших. След това скърших едното крило, а после и другото. Счупих и ръцете му и го попитах колко ведър е сега. Прибрах парчетата в джоба си.

Това потуши част от гнева ми. Трябваше да преглътна другата част.

— Може да се разходим до залива и да погледнем витрината на О’Хара — предложи Ейда Бучард — имат хубави летни платове.

— Или да идем до Мос Лейк — рече Аби.

— Или до Дартс Лейк — включи се Джейн Мили.

— Можем да посетим Мини Компо и да видим бебетата — намеси се Франсес Хил.

— Или да седим под боровете и да четем — обадих се аз.

— Да четем? В ден като днешния? Трябва да ти прегледат главата, Мати — смъмри ме Фран. — Нека теглим сламки. Късата печели.

Всички бяхме навън, скупчени в края на Ънкас Роуд. Бяхме тръгнали на излет, само трябваше да решим къде. Беше прекрасен пролетен съботен следобед. Всички бяхме успели да се измъкнем от къщната работа, родителите и по-малките си братя и сестри и искахме да се смеем, да си говорим и да прекараме няколко часа навън.

Фран откъсна няколко клончета от един храст и направи едното по-късо. Точно щяхме да ги теглим, когато изборът ми сам дойде при мен. Каруца с един човек и два коня.

— Ройъл Лумис! Какво те води насам? — подвикна Фран. Тя и Ройъл са братовчеди, но изобщо не си приличат. Нейната коса е къдрава и морковеночервена, а очите й са с цвят на меласа. Слабичка е. Досущ като пръчка динамит.

Видях Ейда да премята кичур коса зад ухото си, а Джейн стисна устни, за да станат червени.

Ройъл сви рамене.

— Излязох да се разходя и стигнах дотук — отвърна той.

— Дойде да погледаш езерото? — подразни го Фран.

— Нещо такова.

— Колко романтично.

— Нямаш ли си работа, Фран? Деца за плашене или котенца за давене?

— Е, разбирам кога не съм желана.

— Съмнявам се. Хей, Мат, искаш ли да се повозиш?

Едва не паднах.

— Аз ли? — продумах и засенчих очи, за да го погледна.

— Хайде, качвай се.

Погледнах към приятелките си, защото не знаех какво да направя. Фран ми намигна.

— Давай! — прошепна тя.

Джейн ме изгледа, сякаш ме виждаше за първи път.

— Ами… да, добре — казах и се качих.

Ройъл шляпна с повода в момента, в който седнах. Джейн се наведе към Ейда и й пошушна нещо. Осъзнах, че ще съм основна тема за разговори сред приятелките си до края на деня, а може би и до края на седмицата. Усещането беше странно — едновременно притеснително и вълнуващо. Страхотрепет?

Ройъл не беше много приказлив, докато се движехме към началото на Биг Мус Роуд. Нито пък аз. Бях ангажирана с догадки относно причината за изненадващата му поява.

— Искаш ли да отидем в „Хигбис“ — попита ме накрая той — Имам приятел, който работи в хангара за лодки. Приготвят лодките за сезона. Ще ни позволи да се повозим безплатно.

— Добре — казах и си помислих колко е странно това. Ако се отнасяше за друго момиче, бих решила, че Ройъл има нежни чувства към нея, но ставаше дума за мен, така че нямаше начин. После ми хрумна друго. — Ройъл, да не би да си мислиш, че можеш да ме целунеш отново или… или нещо друго. Никакви такива — предупредих го.

Той ме погледна изкосо.

— Добре, Мат, няма. Освен ако ти не искаш.

— Не искам. Сериозно говоря — отсякох. Не съм ти за креватни упражнения, помислих си. Някоя, с която да се пробваш, преди да отидеш при Марта Милър.

— Хей, Мат? Какво ще кажеш само да поплаваме, а?

— Добре.

— Добре.

Когато стигнахме в „Хигбис“, Ройъл разпрегна конете и ги вкара в коневръза.

Приятелят му ни позволи да си изберем лодка, Ройъл ни закара до Биг Мус и не се държеше глупаво, нито се перчеше, като например да се изправя в лодката, така че аз седнах срещу него и се потопих в съвършенството на пролетния ден в Норт Удс. Когато Ройъл се умори да гребе, се оставихме за малко на течението под обвити в мъх клони на дървета, надвесени от брега. Той не говореше много, но ми показа семейство зеленоглави птици, двойка потапници и синя чапла. Гледах как наблюдава чаплата, докато излита, без да отмести поглед, и се зачудих дали не греша за него. Винаги го бях възприемала като нечленоразделен, но вероятно притежаваше различен вид красноречие. Може би ценеше други неща повече от думите — мрачната красота на езерото например или величествеността на гората. Може би тихата му външност криеше чудесна пламенна душа.