Дженифър Донъли - Северно сияние

Госпожица Уилкокс ни закара извън Игъл Бей, на три километра нагоре по пътя за Инлет. Старата лятна къща на Фостър на Форт Лейк е двуетажна и дървена, с каменна основа. Доктор Фостър беше пенсиониран лекар от Уотъртаун, който харесал Норт Удс и си построил голяма лятна къща тук. Лятна къща означава различно нещо за различните хора. За татко и Лотън това беше заслон. За хората от града означаваше истинска къща с всички удобства, но с вид на хижа. Леля Джоузи ми разказа веднъж, че господин Джон Пиърпонт Морган имал кристални чаши за шампанско в лятната си къща в Лейк Мохъган, а също и пиано „Стейнуей“, телефон във всяка стая и дузина слуги. А господин Алфред Дж. Вандербилт имал в банята си в Сагамор кранчета от масивно злато. Доктор Фостър вече е мъртъв. Сестра му наследи къщата и я дава под наем. Обикновено само през лятото, и то на големи семейства с много деца, баби и дядовци, лели и чичовци, за да се заемат всички стаи и да се напълни верандата, но моята учителка живееше в нея вече цяла година съвсем сама.

Госпожица Уилкокс сви към алеята, която заобикаляше къщата до задната фасада във формата на подкова и после влязохме вътре. Къщата имаше истински звънец и Лу попита може ли да звънне и не спря, докато не я издърпах. Вътре беше хладно и тъмно и миришеше на препарат за почистване на дърво. Навсякъде имаше килими, стените бяха облицовани с ламперия до средата, а кадифените завеси бяха толкова тежки и плътни, че можеха да изолират напълно външния свят. По стените имаше картини на елени и пъстърви, огледала в рамки и изящни чинии със сини и бели шарки. Беше много красиво, но най-вече беше тихо. Толкова тихо, че можеше да чуеш тиктакането на часовника през две стаи, скърцането на пода под краката си и дори собствените си мисли. В нашата къща никога не беше толкова тихо.

Госпожица Уилкокс ни поведе през стаи, които изглеждаха сякаш никой не бе стъпвал в тях, пълни с мебели, на които като че никой не беше сядал, към огромна безупречно чиста бяла кухня, в която все едно никой не беше готвил. Там тя ни сервира апетитни малки сандвичи с изрязани корички, сладоледени тортички от кутия и чай. Исках да помогна, но тя не ми позволи.

— Друг никого ли не живее тук, госпожице Уилкокс? — попита Лу, като оглеждаше изрядно чистата печка, лъскавия под и боядисаните шкафове без петна от пръсти и счупени дръжки.

— Лу… — казах предупредително аз.

— Не, Лу. Само аз. И се казва „никой“. „Никой друг ли не живее тук“.

Лу преглътна и попита:

— Вие лоша ли сте били, госпожице Уилкокс?

Ножът на госпожица Уилкокс изтрака върху плота.

Тя се извърна към сестра ми.

— Лоша? — каза тя — Лу, как… защо ме питаш това?

— Когато бях лоша, мама ме караше да стоя в дневната съвсем сама. Цял час. На затворена врата. Беше ужасно. Вие наказана ли сте? Затова ли трябва да живеете съвсем сама тук?

Госпожица Уилкокс вдигна ръка към шията си и хвана с пръсти кехлибарените мъниста на огърлицата си.

— Харесва ми да живея сама, Лу — каза тя. — Обичам тишината и уединението. Имам доста за четене. Подготвям и уроците за учебната година.

Лу кимна, но май не беше убедена.

— Ако се почувствате самотна, можем да доведем Барни. Кучето ни. Той може да ви прави компания. Пуска газове, но иначе е добро куче. Не би се изпишкал на канапето например. Не види достатъчно добре, че да го намери…

— Лу! — изшътках.

— Какво? О, боже… не вижда. Вижда. Вижда. Не вижда достатъчно добре.

Отгатвах, че госпожица Уилкокс едва се сдържа да не се засмее, но на мен не ми беше смешно. Никак. Лу може да се държи добре, не само да разпитва и да говори за газовете на Барни. Научена е на добри маниери. Мама я научи, както и всички нас. Обаче Лу копнее за внимание. Всякакво. С татко бяха неразделни, а сега той сякаш не я забелязва. Не забелязва никоя от нас. Знам, че й е мъчно, и се опитвам да не й се сърдя, но понякога прекалява.

— Какво ще кажете да занесем обяда си в библиотеката? — попита госпожица Уилкокс и премести поглед от мен към Лу и обратно.

— Къде? На туршиената лодка? — попита притеснено Лу.

Този път не й се скарах, защото и аз бях озадачена.

Сега вече госпожица Уилкокс се засмя.

— Не, тук в къщата. Елате.

Тя сложи обяда върху поднос, заедно с чинии и салфетки, и ни изведе от кухнята през друг коридор покрай високи плъзгащи се врати.

Тогава примрях от гледката пред мен. Книги. Не просто дузина или две, а стотици. В касетки. На купчини по пода. На етажерки, издигнати от пода до тавана и по продължение на цялата стая. Бавно се завъртях в кръг и имах чувството, че съм попаднала в пещерата на Али Баба. Останах без дъх, сълзите ми напираха и се замаях от копнеж.