Дженифър Донъли - Северно сияние

— Защо не седнеш да хапнеш, Мати? — попита госпожица Уилкокс.

Но в момента изобщо не ми беше до ядене. Не разбирах как госпожица Уилкокс може да се храни, да преподава, да спи и изобщо как й се иска да излезе от тази стая. С толкова книги, които те приканват да ги прочетеш.

— Всички тези книги на доктор Фостър ли са?

— Не, мои са. Изпратиха ми ги от града. Малко са разбъркани. Все не успявам да ги подредя.

— Толкова са много, госпожице Уилкокс.

Тя се засмя.

— Не са. Мисля, че с Уийвър сте прочели вече половината.

Аз не бях. Имаше десетки непознати имена. Елиът. Зола. Уитман. Уайлд. Иейтс. Санд. Дикинсън. Гьоте. И бяха само от една купчина. В тези книги имаше живот и смърт. Семейства, приятели, любовници и врагове. Радост и отчаяние, ревност, завист, лудост и гняв. Всичко беше там. Протегнах се и докоснах корицата на книга със заглавие „Земята“. Почти чувах героите в нея да мърморят и да се блъскат от нетърпение да отворя корицата и да ги пусна навън.

— Можеш да вземеш която поискаш, Мати — чух да казва госпожица Уилкокс. — Мати?

Усетих, че съм невъзпитана, така че се насилих да отместя поглед от книгите към останалата част от стаята. Имаше голяма камина с две канапета пред нея и ниска масичка между тях. Лу седна и започна да се тъпче със сандвичите и да сърба от чая. Под прозореца имаше писалищна маса с химикалки и моливи и купчинка качествена хартия. Докоснах най-горния лист. Беше гладък като сатен. Други листове, изписани на ръка в редове като стихове, бяха пръснати по масата. Госпожица Уилкокс дойде и ги събра на купчинка.

— Съжалявам — казах, след като се опомних, — не исках да любопитствам.

— Няма нищо. Просто е драснато набързо. Няма ли да хапнеш?

Седнах да изям сандвича си и да поговорим. Госпожица Уилкокс ми каза, че ме видяла да се возя с високо красиво момче онзи ден.

— Това е Ройъл Лумис. Мати е хлътнала по него — обяви Лу.

— Не съм — побързах да кажа. Разбира се, че бях. Бях ужасно увлечена по него, но не исках учителката ми да знае за това. Не бях сигурна, че ще разбере за очите му в цвят на кехлибар и силните му ръце, за целувките в лодката. Реших, че ще бъде разочарована, задето се вълнувам от подобни неща.

Госпожица Уилкокс вдигна вежди.

— Не съм. Не харесвам никое от местните момчета.

— Защо?

— Ами… мисля, че е трудно да харесаш някого в истинския живот, след като си опознал капитан Уентуърт и полковник Брандън — отвърнах в опит да си дам светски облик. — Джейн Остин може да те откаже от фермери и дървари.

Госпожица Уилкокс се засмя.

— Джейн Остин може да те откаже от всичко — уточни тя. — Харесваш ли книгите й?

— Харесвам ги донякъде.

— Само донякъде? Защо не повече?

— Ами, госпожице, струва ми се, че лъже.

Госпожица Уилкокс остави чашата си с чай.

— Така ли?

— Да, госпожице.

— Защо мислиш така, Мати?

Не бях свикнала възрастните да ме питат за мнението ми, дори госпожица Уилкокс, и се притесних. Трябваше да се овладея, преди да й отговоря.

— Ами струва ми се, че има книги, в които се разказват истории, и книги, в които се разказват истини… — подхванах.

— Продължавай — насърчи ме тя.

— Първите ти показват живота такъв, какъвто искаш да бъде. Злодеите си получават заслуженото, героят разбира колко е бил заблуден и се жени за героинята и всичко приключва добре. Като „Гордост и предразсъдъци“ и „Доводите на разума“. Но вторият вид показва живота по-реален. Като в „Хъкълбери Фин“, където таткото на Хък е изпаднал пияница, а и Джим страда. Първият вид те развеселява и оставаш доволен, но вторият те разтърсва.

— Хората харесват щастливата развръзка, Мати. Не обичат да ги разтърсват.

— Предполагам, госпожице. Просто сред нас няма такива като капитан Уентуърт, нали? Нещата накрая се подреждат за Ан Елиът, но това не се случва на повечето хора. — Гласът ми затрепери, докато говорех, както винаги когато бях ядосана. — Понякога се чувствам излъгана. Хората в книгите, героите, винаги са толкова… героични. И аз се опитвам, но…

— Но не си — отсече Лу и облиза трошиците шунка от пръстите си.

— Не, не съм. Героите в книгите са добри, благородни и щедри, а хората не са такива… и това ме кара да се чувствам… ами някак преметната. От Джейн Остин, Чарлс Дикенс и Луиза Мей Олкът. Защо писателите правят нещата сладникави, след като в живота не е така? — попитах с твърде повишен тон аз. — Защо не казват истината? Защо не казват как изглежда кочината, след като свинята е изяла малките си? Или как се чувства момиче, което ражда, а бебето не излиза? Или че ракът има мирис? В нито една от тези книги, госпожице Уилкокс — казах и посочих една камара, — обзалагам се, че в нито една от тях не е описана миризмата на рака. Аз обаче знам каква е. Вони. На смесица от разложено месо, мръсни дрехи и застояла вода. Защо никой не казва това?