Дженифър Донъли - Северно сияние

— Събери си най-важните неща — поръчал, като си мислел, че ще приготви рокли, ботуши, бельо и подобни неща, но тя била толкова млада и отвеяна, че взела любимите си книги, кутия карамелови бонбони и бижутата си. Наложило се той да продаде златна огърлица, за да й купи дрехи. Искал да продаде книгите вместо огърлицата, но тя не му позволила.

Трудно ми беше да си представя, че мъжът от тези истории е татко, но разпознавах мама в тях. Тя толкова ми липсваше, а особено остра нужда от нея изпитвах точно в този момент. Чудех се как ли би възприела Емили Бакстър. Чудех се също, дали би ми се скарала, че чета такива книги, или щеше да допре пръст до устните си и да ме предупреди: „Само не казвай на татко“ — както правеше, когато харчеше парите, които й бе дал за пирони и боя, за панделки и бонбони.

Прокарах пръсти по буквите от името на майка си върху студената сива плоча и извиках най-скъпите си спомени за нея. Спомних си как ни четеше „Малки жени“, „Последният мохикан“ или пък разкази от списание „Питърсънс“ като „Най-хубавото боне на леля Бетси“ или „Флирт върху кънки“. Спомних си как се радваше на стиховете, които й пишех за Свети Валентин или рождения й ден. Хвалеше ги, че са добри като тези в красивите картички от „Коенс“ в Олд Фордж. Дори колкото тези на Луиза Мей Олкът.

Спомних си как пееше, докато готви. И как стоеше в мазето през ноември и се усмихваше при вида на храната, която е сложила там. Спомних си как ни правеше сложни прически и как прекосяваше полето през зимата със снегоходки, за да занесе тенджера с яхния на децата на Еми Хъбард.

Опитвах се да си спомням само хубавите неща за мама. Да си спомням каква беше, преди да се разболее. Искаше ми се да изрежа останалото от спомените си, както лекарят се опита да изреже рака, но не можех. Колкото и да се мъчех да отпъждам последните си спомени, те отново ми се явяваха.

Виждах я как изглеждаше точно преди да умре с изпито тяло и хлътнало лице.

Виждах я как плаче и стене от болка. Крещеше и хвърляше разни неща по нас, а потъналите й дълбоко в орбитите очи заблестяваха от гняв.

Виждах я да умолява татко, леля Джоузи и преподобния Милър да не я оставят да умре. Постоянно целуваше Лотън, мен и сестрите ми и притискаше лицата ни между дланите си. Плачеше ли, плачеше и не спираше да повтаря като обезумяла, че татко не знае как се сплитат плитки, нито да поправя рокли или да консервира боб.

Спомних си как ме умоляваше никога да не заминавам и ме накара да обещая, че ще остана и ще се грижа за дечицата и.

Спомних си как й обещах със сълзи на очи, че ще го направя.

Спомените избледняха. Отворих очи. Дървесните жаби се бяха събудили. Ставаше късно. Татко щеше да се чуди къде съм. Тръгнах да си ходя и едва не настъпих телцето на млада червеношийка, скрита наполовина в тревата. Крилцата й бяха обърнати и пречупени. Тялото й беше вдървено и изцапано с кръв.

Това е работа на някой ястреб, помислих си и се запитах дали червеношийката е видяла искрящото синьо небе и дали е почувствала топлината на слънцето по гърба си, преди крилата й да бъдат счупени.

— Загаси, Мати! Какво правиш, че не спиш? — чу се съскащ глас в мрака.

— Нищо, Ейда — отвръщам и бързо пъхвам писмото на Грейс Браун в плика, — просто чета.

— В този час? Заспивай, за бога! И без това готвачката ще ни събуди скоро.

— Спрете и двете с този шум, по дяволите.

— Сигурна съм, че не искаш готвачката да чуе ругатните ти, Фран — предупреждава Ейда. — Ще ти плесне някой шамар.

— Аз ще плесна теб, ако не млъкнеш, кълна се…

— Ще плеснеш мен? Не съм светнала аз лампата, че да събудя цялата стая. А и след такъв ден… след случилото се… — Гласът на Ейда пресеква и тя заплаква.

— Съжалявам, Ейда. Ще загася лампата. Ето, загасена е. Заспивай сега.

Чува се преглъщане и подсмърчане и после:

— Тя е долу, Мат. Съвсем студена и мъртва.

— Значи нищо не може да ти направи, нали така. Заспивай.

Искам и аз да заспя. Опитвам се, но не мога. Щом затворя очи, виждам израненото лице на Грейс. Чувам как господин Морисън казва на господин Спери, че в Олбани няма никакъв Карл Греъм.

Изчаквам малко. Докато спре скърцането на пружините на леглата, въздишките или пъшкането, когато някое от момичетата се опитва да се намести в жегата.

Тогава бавно и внимателно разгъвам писмото отново. Отварям страниците донякъде, но те изшумоляват. Спирам и сдържам дъха си в очакване Ейда или Фран да ми се скарат отново, но никоя от тях не помръдва. В стаята вече е тъмно, но до леглото ми има прозорец и успявам да различа думите на Грейс на лунната светлина.