Дженифър Донъли - Северно сияние

— Какво ти е, Мати?

Отворих очи и видях, че е вдигнала поглед към мен. Лу и Бет също ме погледнаха. Дори и татко. „Дехисценция“ беше думата ми за деня. Това е добра дума като за пет долара. Означава шушулка или плод да се пукне така, че семето му да излезе. Как ставаше така, че учех нова дума всеки ден, а не намирах правилните думи, за да обясня на семейството си как се чувствам?

— Нищо ми няма. Добре съм. Уморена съм, това е всичко. Аз… май забравих да заключа вратата на обора — излъгах и хукнах към пристройката, грабнах шала си и продължих да тичам. Вън на двора, през градината, покрай нужника, през черната пръст на царевичното поле.

Не се спрях, докато не стигнах до източния край на татковата земя, където полето преминава в гора, има поток и точно след него — малка просека, обрамчена от лиственици. Мястото, където е погребана майка ми.

Когато стигнах там, едва дишах. Обикалях гроба й и се опитвах да се овладея. Главата ми се въртеше и я усещах олекнала, както онзи път, когато с Мини задигнахме бренди от шкафа на татко й. Само дето сега не бях прекалила с алкохол. Бях прекалила с книгите. Трябваше да спра след Зола и Харди, но не го направих. Бях се нахвърлила като ненаситно прасе върху „Стръкчета трева“ на Уолт Уитман, „Песни за невинността“ на Уилям Блейк и „Далечна музика“ на Емили Бакстър.

Бях заела томчетата с поезия в събота, когато се върнах в къщата на госпожица Уилкокс, за да започна с подреждането на книгите й.

— Можеш да задържиш тази, Мати — каза тя за Бакстър, — но я запази за себе си.

Не ми беше нужно предупреждение. Бях чувала за „Далечна музика“. Четох статии за нея в стари вестници на леля Джоузи. Там се казваше, че Емили Бакстър била „оскърбление към елементарното приличие“, „позор за американките“ и „обида срещу нормалната женска чувствителност“. Стихосбирката й беше забранена от Католическата църква и публично изгорена в Бостън.

Мислех, че ще е пълна с вулгарни думи, мръсни картинки или поне някакво богохулство, но не беше така — имаше само стихотворения. Едно от тях беше за млада жена, която си наема апартамент в града и яде сама първата си вечеря в него. Но не беше тъжно, дори никак. Друго беше за жена, която има шест деца, разбира, че очаква седмо, и изпада в такова униние, че се обесва. В трето се казваше, че Господ е жена, а не мъж. Явно това бе разгневило свещениците толкова силно.

Боже… И какво, ако Господ е жена? Да не би заради това папата да остане без работа? Щеше ли тогава и президентът да е жена? И губернаторът? И шерифът? А когато хората се женеха, трябваше ли мъжът да се врича в почит и покорство? Щеше ли да дойде ден само жените да имат право на глас?

От стихотворенията на Емили Бакстър ме заболя сърцето. Караха ме да се замислям за толкова въпроси и възможности. Да ги четеш беше като да вадиш дънер. Хващаш някой корен и дърпаш с надежда да излезе веднага, но понякога се оказва, че е толкова надълбоко и встрани, че си стигнал на половината разстояние до фермата на Лумис и продължаваш да си дърпаш.

Поех дълбоко дъх. Вдишах аромата на влажната земя, вечнозелените растения и спускащия се мрак и малко се поуспокоих. Възбудата ми бе неудържима. Отвъд Игъл Бей имаше един цял друг свят, населен с хора като Емили Бакстър, които мислеха същите неща като теб, при все че не беше прието. При това ги пишеха. Щом веднъж прочетох написаното от тях, поисках да бъда част от онзи свят. Дори ако заради него трябваше да оставя този. И сестрите си. И приятелите си. И Ройъл.

Спрях и обгърнах тялото си с ръце, за да се стопля. Погледът ми се спря върху надгробната плоча на мама. „Елън Гоуки. Обична съпруга и майка. Родена на 14 септември 1868 година. Починала на 11 ноември 1905 година“.

Моминското й име беше Робъртсън, но татко не позволи да го напишат върху надгробната плоча. Баща й се отрекъл от нея, задето се омъжила за татко. Забранил женитбата, но мама не му се подчинила. Тя обичаше да ни разправя как татко я ухажвал. Татко не обичаше тези истории; винаги излизаше от стаята, когато тя започваше да разказва. А на нас ни харесваха. Особено онази как тя го видяла за първи път, а той се перчел в дъскорезницата на баща й в Ракет Ривър. Балансирал върху дървен труп с друг дървар и се опитвал да го събори от него. Който загубел, трябвало да даде на другия кърпата около врата си. Татко видял, че мама ги гледа, съборил другия човек и дал кърпата си на нея. Беше погребана с нея в ръка.

Мама обичаше да ни разказва и как татко й предложил да се оженят в гората, посред зима, под заснежените клони на боровете. И как същата вечер избягали, той й казал да си вземе само една пътна чанта.