Дженифър Донъли - Северно сияние

Седнах до Лу, на стъпалото под Аби. Бет чучна под нас и раздаде бонбони, сякаш бяхме на някакво представление. Точно сега не ми беше до бонбони. Бях наострила уши да чуя какво говорят.

— … тя има дарба, господин Гоуки. Изразява се невероятно. Като истински творец. Може да постигне нещо, нещо голямо, стига да й се даде възможност…

— Не й е нужно да постига повече. Добре си е така. Нищо не й липсва.

— Може да стане писател, сър. Истински писател. Добър.

— Тя вече е писател. Постоянно пише разкази и стихове в тетрадките си.

— Нужно й е предизвикателството на истинско университетско образование и напътствията на талантливи преподаватели за по-голям успех. Трябва да се запознае с нови автори, критика, теория, да бъде сред хора, които да оценяват и развиват дарбата й.

Настъпи мълчание. Седях на стъпалата и си представях изражението на баща ми. Сигурно изглеждаше ядосан, както в повечето случаи, но под повърхността се криеха несигурността и болезнената притеснителност, които той изпитваше сред образовани хора и сложните им изрази. В този момент сърцето ми ме предаде и ми се прииска да хвана госпожица Уилкокс за ръката, да я извлека от дневната и да й кажа да остави татко на мира.

— Тя иска да отиде, господин Гоуки. Много иска — настоя госпожица Уилкокс.

— И вината за това е ваша, мадам. Вие напълнихте главата й с разни приумици. Нямам пари, за да я изпратя. А и да имах, защо бих пуснал момичето си сред непознати хора? Далеч от дома и семейството й, където няма кой да се погрижи за нея?

— Тя е разумна млада жена. Би се справила чудесно в Ню Йорк. Зная, че е така.

— Много е отнесена. Наследила го е от майка си. И тя хвърчеше в облаците.

— Госпожа Гоуки никога не е оставяла такова впечатление у мен.

— Е, такава беше. Когато беше по-млада. Около възрастта на Мати. Заради това се омъжи за мен. Това й донесе шейсет акра дънери и камъни и надгробна плоча на трийсет и седем години.

— Сигурна съм, че не е така, господин Гоуки. Срещала съм жена ви само два-три пъти, но у нея прочетох, че е жена, която обича…

— Прочетохте?

„О, Боже“, изохках наум. Едва не скочих, но после си дадох сметка, че сигурно лостът му за вадене на дънери не е с него. Не и във всекидневната.

— Хората не са книги, госпожице Уилкокс. Онова, което се случва вътре у тях, не е написано на лист, че да го четете. Сега, ако сте приключили, аз трябва да ора.

Отново настъпи мълчание, а после:

— Приключих. Довиждане, господин Гоуки. Благодаря ви за отделеното време.

Чух забързаните стъпки на госпожица Уилкокс в преддверието и тя си тръгна. Беше от онези жени, които влизаха и излизаха винаги през главния вход, не от задната врата.

— О, Мати, не отивай. Няма, нали? Толкова ще ми липсваш — затръшка се Бет. Обви шията ми с ръце и започна да ме целува с лепкавите си бонбонени устни.

— Шшшт, Бет. Не бъди егоист — смъмри я Аби.

В следващия момент татко влезе в кухнята. Всички се запрепъвахме в опит да се изправим.

— Предполагам, че случайно сте слезли по стълбите всички едновременно — подхвърли той. — Да не би да сте подслушвали разговор, който не е ваша работа?

Никой не продума.

— Аби, осоли ли маслото? Лу, почисти ли обора? Бет, пилетата нахранени ли са?

Сестрите ми се разпръснаха. Татко ме погледна.

— Не можа ли да ми кажеш сама? — попита той.

Погледът му беше строг, тонът също и топлите чувства, които изпитвах към него преди малко, изчезнаха като помия в канала.

— Защо, татко? За да ми забраниш?

Той примигна, видях болка в погледа му и за миг си помислих, че ще каже нещо, за да ме утеши, но не стана така.

— Върви тогава, Мати. Няма да те спирам. Но направиш ли го, не се връщай — отсече той.

После излезе от кухнята и затръшна вратата след себе си.

— „Сесквипедалис“ е интересна дума, Дейзи — прошепнах на кравата. — Означава стъпка и половина на дължина, но също и използване на дълги думи. В същото време самата дума, която описва другите като дълги, е дълга. Лицемерна е, Дейзи, няма спор, но въпреки това ми харесва. Мисля да я използвам в някой и друг разговор, когато отида в Ню Йорк.

Дейзи преживяше. Ако имаше мнение относно думата ми за деня, запази го за себе си. Бузата ми беше притисната в топлия й корем, ръцете ми изцеждаха мляко от вимето й, а устните ми й шептяха всичките ми тайни. Бях споделила с нея за чичо Петдесет, че ще се върне всеки момент от Олд Фордж и ще ми донесе парите, които ми трябваха, за да отида в „Барнард“.