Дженифър Донъли - Северно сияние

— И може би вие, момичета, ще използвате чантата по ред.

Всички кимнахме и отговорихме, че ще направим точно така, но никоя от нас не взе чантата и никой не докосна ножа. Отново благодарихме на чичо и го целунахме, а после вече наистина беше време за лягане. Сестрите ми се изредиха в нужника, а в това време аз събрах всичката кафява опаковъчна хартия и я пригладих за следващо ползване.

Докато чаках реда си, забелязах, че огънят в печката беше отслабнал, и отидох да донеса още дърва. Върнах се и тъкмо се канех да бутна вратата на дневната, когато чух чичо ми да казва:

— Защо стоиш тук и стискаш виметата на кравите по цял ден, Мишел? Що за живот е това за човек като теб? Защо не се върнеш по реките да прекарваш трупи?

Татко се засмя.

— И да оставя четири момичета да се гледат сами? Всичкото това уиски ти е размътило мозъка.

— Твоята Елън те накара да се откажеш от реките. Не мисли, че не ми е ясно. Но нея вече я няма и ми се струва, че именно те са мястото за теб. Харесва ли ти да си фермер?

— Да.

Чух как чичо ми изсумтява.

— Сега кой дрънка небивалици?

Десет години по-рано мама и татко бяха имали ужасяващ скандал. Тогава живеехме в Биг Мус Стейшън. Татко тъкмо се беше прибрал от пролетното превозване на трупи. Водеше със себе си Ед Лафонтен, с когото работеха заедно. Седнаха да пийнат след вечеря и господин Лафонтен започна да разказва случки. Разправи ни как татко работел на сала и колко близо се озовали с хората му да бъдат притиснати от разбъркани трупи.

Мама полудя, когато чу. Преди да потегли на работа онази година, тя накара татко да обещае, че няма да работи във водата, а ще стои само на брега. Заяви, че е прекалено опасно. Непрекъснато загиваха мъже. Неконтролируемото задръстване с трупи се случваше напълно непредвидено и освен ако гребецът не успееше да прибере хората си обратно и да се отдалечи навреме, салът биваше премазван. Татко й се извини. Обясни й, че го прави само заради парите. Повечето работници изкарваха по-малко от долар на ден, но добрият гребец взимаше по три и петдесет, понякога дори четири, а татко беше един от най-добрите.

Мама обаче не искаше да слуша извинения. Беше бясна. Заяви му, че настоява той да се откаже от тази работа завинаги и да работи за баща й в неговата дъскорезница. Каза му, че така ще можем да живеем в Инлет, съвсем близо до леля Джоузи. Щял да печели добре. Децата щели да са близо до училище. Животът на всички можел да бъде по-лесен.

— Никога, Елън — отвърна татко. — Знаеш, че не можеш да искаш такова нещо от мен.

— Татко каза, че ще прости за всичко, Майкъл. Обеща да ни помогне.

— Той ще прости? Какво да прости? Ще ми прости, че се влюбих в теб? Той е този, който трябва да получи прошка, а не аз. Той е този, който ме нарече безпарична френска отрепка. Този, който заяви, че предпочита да те види мъртва, отколкото омъжена за мен.

— Какво се опитваш да сториш, Майкъл? Да ме направиш вдовица ли? Няма да те оставя да се качиш на сал!

— Няма да работя за баща ти и няма да… — Татко не успя да завърши изречението си, защото мама му удари шамар. Силен шамар. Мама, която никога дори не му повишаваше глас. Удари го, а после си облече палтото, накара нас да облечем нашите, натовари ни в един файтон на гарата и плати на човека да ни закара до къщата на леля Джоузи.

Останахме при леля ми три седмици, в две от които тя не допускаше баща ми в къщата. Но после един ден той я бутна настрана и накара мама да излезе с него на разходка. Лотън извика някакви гневни думи, не искаше тя да ходи с него. Когато се върнаха, мама даде на татко всичките си бижута и всички красиви вещи, подарени й, преди да се омъжи. На другия ден татко отиде в „Тътълс“, магазин за вещи втора ръка в Олд Фордж, и ги замени срещу пари в брой. Преди да се усетим какво става, той вече разчистваше дърветата от двеста и четирийсетте декара земя, която беше купил в Игъл Бей. От повалените трупи ни построи къща — истинска къща, а не някаква бедняшка дървена колиба със сламен покрив. Наряза дървото на дъски в една дъскорезница в Инлет, а не в тези на дядо ми или чичо ми. Построи също така обор, барака за опушване и ледница. И макар да транспортираше дървен материал през зимата, за да изкара малко допълнителни пари, повече никога не се върна да работи на реките.

— И още нещо — продължи чичо ми. — Защо не учиш момичетата на френски?

— Не им е нужен — отвърна сърдито татко. — Нито пък на мен.

— Винаги ще си останат наполовина французойки, Мишел. Винаги ще бъдат Готие, а не Гоуки. Гоуки! Какво е това Гоуки, за бога?