— Чичо Петдесет, не знаех, че можеш да готвиш — отбеляза Аби.
— Научих се миналата зима. Готвачът в Сейнт Реджис умря. Имаше болно сърце. Всички трябваше да се редуват да готвят. И така се научих.
— Добре си се научил, чичо Петдесет — намеси се Лу, докато сипваше боб в чинията си. — Получаваш отличен. Ще научиш ли и Мати да готви? Тя умее да прави само каша и палачинки. И грахова супа, която има вкус на пикня.
Чичо Петдесет изрева. Сестрите ми се разсмяха. Най-силно се смееше Лу. Татко повдигна вежда в нейна посока, но това не я усмири. Знаеше, че е в безопасност, защото чичо ни се смееше.
— Не им обръщай внимание, Мати — каза ми нежно Аби.
— Ти харесваш граховата ми супа, нали, Аб? — попитах аз обидена.
Тя ме погледна с благия си поглед.
— Не, Мати, не я харесвам. Ужасна е.
Цялото семейство прихна още по-силно, дори на лицето на татко се прокрадна усмивка, а после се наядох така, та се уплаших, че роклята ми ще се пръсне. След като всички се бяхме натъпкали и пъшкахме, чичо Петдесет извади от фурната огромен пай с ревен и ние излапахме и него, гарниран със сметана.
Когато вечерята приключи, татко и чичо отидоха да седнат в дневната. Чичо Петдесет взе със себе си бутилката с уиски, торбата си, обувките и метална кутия с мас от норка.
Бет не можеше да отдели очи от чантата му.
— Мислиш ли, че вътре наистина има мръсни дрехи? — прошепна.
— Мисля, че съдовете имат нужда от търкане — отговорих. — Захващай се.
Измихме съдовете, обърсахме масата и почистихме пода възможно най-бързо, за да можем да седнем при чичо. Посещенията му бяха редки. Живееше предимно в Квебек, където той и баща ни бяха родени, и се появяваше веднъж на две-три години, когато работата по превозване на трупи го доведеше насам.
Когато влязохме в дневната, татко вече беше запалил огън в цилиндричната печка. Поправяше един от ремъците на Благия — той все поправяше нещо, съсипано от Благия, — а чичо Петдесет лъскаше ботушите си. Чичо ни работи из реките, а ботушите са най-ценното притежание на работещите по реките. Подметките са подковани с шипове метални остриета, които им помагат да се задържат, докато вървят по плаващите дънери. Най-добрите се произвеждат в Кроган, Ню Йорк. Татко все казваше на Лотън никога да не влиза в схватка през зимата с някого от работещите по реките. Ако бъдеш ритнат от замръзнали ботуши „Кроган“, с теб със сигурност е свършено.
Чичо Петдесет отпиваше от уискито си, докато се трудеше и ни разправяше истории, а ние очаквахме именно това. Каза ни как месец по-рано в бараката им за спане влязла мечка. Всички избягали навън, с изключение на секач на име Мърфи, който бил мъртво пиян. Докато останалите наблюдавали през прозореца, мечокът го подушил, а после облизал лицето му. Все още спящият Мърфи се усмихнал, прегърнал мечока и го нарекъл „любима“. Разказа ни за бушуващото великолепие на превозването на дървесина по реките, когато ледът поддаде и отворят бента, за да спуснат през шлюза хиляди и хиляди трупи надолу по течението, а те се блъскат едни в други и се търкалят, падайки от водопад след водопад. Според него дори само звукът ти спирал дъха. Разправи ни за задръстванията по речното корито и колко опасно било разчистването им, как веднъж купчината от преплетени трупи поддала, а той бил върху нея и тя го носила цял километър надолу по течението, докато най-сетне не успял да отскочи на брега в безопасност.
Как двама други мъже не се справили и на какво приличали телата им, когато най-сетне ги извадили, напълно изпотрошени и премазани. Обясни ни, че той е номер едно в тази работа и може да победи всички, с изключение на един — нашия баща.
Татко не беше превозвал трупи по реката с години, но по изражението на лицето му, докато слушаше чичо, виждах, че това му липсва. Махаше с ръка на разказите и се опитваше да показва неодобрение, но аз зървах гордостта в очите му, докато чичо Петдесет ни разправяше как няма по-умел от него при управлението на сала, нито някой по-бърз или безстрашен. Заяви, че татко стъпва най-здраво от всеки, работил някога по реките, и че се крепи върху трупите, като че е закован отгоре им. Сподели, че даже го е виждал да танцува моряшки танц върху движещ се дънер, да стои на ръце и дори да се премята.
Разказите на чичо ми бяха опашати лъжи, всичките до един. Ние го знаехме, но не ни беше грижа. Просто ни харесваше да слушаме. Чичо ми имаше прекрасен глас, типичен за северните райони. У него можеше да се долови щипещият студ на януарските сутрини и острият пушек от горящи дърва. Смехът му беше като ромона на поток под заледената повърхност, тих и необуздан. Истинското му име е Франсоа Пиер, но според татко прякорът му е Петдесет, защото може да се вярва само на половината от онова, което казва.
Читать дальше