Дженифър Донъли - Северно сияние

— Вониш ужасно! — заяви Лу и стисна носа си.

Нямаше спор по въпроса. Комбинацията от тор и алкохолните изпарения, в резултат на изпитото уиски беше потресаваща.

— Какво? Ухая нежно като роза. Дай целувка на чичо си Франсоа. — Той протегна ръце и се олюля в нейна посока, а тя побягна, като крещеше и се кикотеше.

— Чичо Петдесет… Какво има в торбата? — попита Бет, като гледаше с надежда към чантата му.

— Тук ли? О, нищо. Само мръсни дрехи — отговори той, а лицето на Бет посърна.

— Хайде, чичо Петдесет — подканих го аз. — Нямам време за това. Днес ми предстоят важни тестове.

— Тестове? Какви тестове?

— За гимназиалната ми диплома. Последните изпити са днес. Подготвям се от месеци.

— Мили боже, Матилда Гоуки! Ти си едно много умно момиче, щом се явяваш на такива изпити. Върви на училище. Майка ти ще ми помогне с къпането.

— Ох, чичо Петдесет, къде си бил? Значи не си чул?

— Какво да съм чул? Бях в Сейнт Лорънс една година, после в Осейбъл и в Сейнт Реджис.

Въздъхнах.

— Хайде. Да отидем за газта. Имам много новини за теб. И никоя от тях не е добра.

Лу ми помогна, така че се справих с чичо си по-бързо, отколкото очаквах. Наложи се да поседна с него и да му подържа ръката за известно време, след като му казах за майка ни и брат ни. Чичо Петдесет не се старае особено да сдържа чувствата си. Когато е щастлив, смее се, а щом сърцето му е разбито — както като научи за смъртта на мама, — плаче като дете. Татко казва, че е така, защото наистина е дете.

Отидох на училище с два часа закъснение. За другите ученици часовете бяха приключили. Щяхме да бъдем само двамата с Уийвър. Когато пристигнах, госпожица Уилкокс стоеше пред сградата на училището и се оглеждаше за мен.

— Помислих, че няма да дойдеш, Мати! Какво стана? — попита. — Уийвър вече е на втория си тест.

Обясних й всичко, настаних се и се захванах с теста. Предишния ден бяхме направили два, а този ден ни очакваха още три. Когато приключихме, се чувствах доста уверена, че съм се справила. В тези дисциплини обаче ми беше силата — съчинение, литература и история. Онези от предишния ден — математика и естествени науки — бяха по-трудни. Докато вървяхме към къщи, Уийвър сподели, че според него се е представил доста добре на тестовете по математика и история и напълно прилично на тези по литература и естествени науки, но се тревожи за съчинението. Щеше да мине една седмица, преди да научим оценките си. Докато вървяхме отново, почудих се защо изобщо се тревожа. Все тъй нямаше как да стигна до Ню Йорк.

Беше станало шест часа, докато се прибера вкъщи. Изпитите ме бяха погълнали до такава степен, както и разискването им с Уийвър, че напълно бях забравила за чичо си. Докато не подуших аромата на готвено. И не чух звука от хармоника и смеха. И не зърнах осветената кухня. Не миришеше, не звучеше и дори не изглеждаше като моята къща. Ни най-малко.

— Да му се не види! — викна чичо ми, когато се появих на вратата. Беше чист, косата му беше по-къса, а брадата подрязана. Носеше чиста риза и панталони, както и престилката на майка ми. — Къде беше? Вечерята е готова от две седмици.

— Съжалявам, чичо Петдесет — отговорих. — Имах много изпити.

— Издържа ли ги успешно?

— Не знам. Надявам се да е така. Мисля, че ги издържах.

— Добре! Тогава ще ти дам питие… — Той сипа малко уиски в една чаша и ми го подаде, а после вдигна своята собствена. Баща ми седеше до огъня и също държеше чаша с уиски. Погледнах го неуверено, но той кимна. — За мадмоазел Матилда Готие… Първата с диплома в семейство Готие! — произнесе чичо ми, а после изсипа цялото съдържание на чашата в гърлото си. Баща ми стори същото. Аз отпих леко и се закашлях, останала без дъх. Татко казва, че това е ваканцията на бедняците. Никога не съм ходила на ваканция, но ако представлява нещо подобно, бих предпочела да си седя вкъщи. Сестрите ми се засмяха и нададоха възгласи. Бет надуваше хармониката на чичо Петдесет. Чичо Петдесет подвикваше весело. Почувствах как лицето ми пламва заради уискито и от гордост.

— Хайде, Мати, измий съдовете. Умираме от глад — подкани ме Бет. Чак в този момент забелязах хаоса, тенджерите и тиганите на печката, пълната със съдове мивка, брашното, посипано по целия под, и глозгащия мазен кокал Барни.

Чичо Петдесет ни беше приготвил пиршество — истинска дървосекаческа вечеря. Накара ни да седнем около масата и започна да вади от топлата фурна чиния след чиния. Не можехме да повярваме на очите си. Имаше пържено свинско, млечен сос с пръжки, картофено пюре с лук, боб с бекон, кленов сироп, горчица, бисквити и цяла купчина залети с масло и наръсени с кленова меласа палачинки. Нямаше нито един пресен зеленчук. Дървосекачите не си падат по тях.