Дженифър Донъли: Северно сияние

Той кимва и преглъща мъчително. Вдига ръка подобно на пистолет и я насочва към мен.

— До смърт, Матилда Гоуки — изрича.

Усмихвам се и се прицелвам към него.

— До смърт, Уийвър Смит.

Точно десет часът е. Утрото настъпи и слънцето изгря в прекрасната лятна утрин. Стоя уплашена, но твърдо решена на перона в Олд Фордж.

Има ли дума за това? Да се страхуваш от предстоящото, но в същото време да нямаш търпение да се случи? Ужасохота? Трепеликуване? Страхонетърпение? Ако има такава, ще я намеря.

Пътната чанта ми тежи. Почти всичките ми вещи са вътре. Освен това вътре са билетът за влака, адресът на госпожица Анабел Уилкокс от Ню Йорк и два долара и двайсет и пет цента. Само толкова ми останаха от спестяванията ми. Ще трябва да си намеря работа веднага.

Тъкмо се беше развиделило, когато тръгнах от „Гленмор“, но имах късмет Бил Джарвис, който беше собственик на хотел „Джарвис“ в Биг Мус Стейшън, да ме закара. Беше тръгнал при доктор Уолас. Болеше го стомахът и не беше особено разговорлив. Това ме зарадва. Не исках да ме разпитват.

Когато пристигнахме, „Клиъруотър“ още беше на кея и успях да се възползвам да ме откара до Олд Фордж. Бях решила да не се качвам на влака, за да не се налага да давам обяснения на господин Пулинг. А водачите на корабчетата постоянно се менят. Притесних се, щом видях да се задава туршиената лодка, но се свлякох на седалката си и Чарли Еклър така и не ме забеляза. Погледнах още веднъж назад, преди Игъл Бей да изчезне от полезрението ми, и се почувствах самотна и уплашена както никога през живота си. Замислих се дали да не се върна, когато стигнах до Олд Фордж, но не го направих. Няма връщане назад, щом си тръгнал веднъж.

Сега, докато чакам влака, думите на Грейс отекват в паметта ми.

Сбогувах се с някои места днес. Има толкова кътчета, които са ми скъпи. Прекарала съм тук по-голямата част от живота си… О, мили, не разбираш какво означава това за мен. Знам, че вече няма да ги видя…

Пристига влак, пътуващ в северна посока. Експрес. В него има съвсем малко хора. Слизат няколко туристи и работници, следвани от двама мъже в сака и вратовръзки.

— Това е той. Остин Клок. Той е помощник-шерифът — казва един човек до мен на спътника си — Не ти ли казах, че това не е обикновено удавяне?

Вадят бележници. Решавам, че са репортери.

— Кой е този с него?

— Местният следовател. Айзък Кофин.

— Кофин? Като „ковчег“? Шегуваш се, нали?

— Не, братко. Хайде. Да видим дали ще получим изявление преди онзи от вестник „Уотъртаун“.

Помощник-шерифът вдига ръце, когато те приближават към него.

— Господа, знам толкова, колкото и вие. В „Гленмор“ се е удавило момиче. Тялото й е открито. Това на спътника й не…

Скоро ще знаете повече, мисля си аз. Много повече. Скоро ще узнаете, че името на момичето е Грейс. И че през последните седмици от живота си е била бременна и уплашена и е умолявала мъжа, отговорен за това, да дойде и да я отведе. Но на него му е хрумнало нещо друго.

Затварям очи и виждам Честър Джилет. Разписва се в книгата за гости на „Гленмор“. Изяжда обяда си и отива на разходка с лодка. Виждам го да гребе чак до Саут Бей. Може с Грейс да са слезли и да са поседели малко на брега. Той оставя куфара си там. Продължават. Той изчаква, за да е сигурен, че няма никой наоколо, и удря Грейс. Преобръща лодката и плува до брега. Грейс не може да плува. Той знае, защото тя му е казала. Щеше да се удави, дори и да не беше в безсъзнание, но така е по-тихо. Не може да вика за помощ.

По-късно, когато откриват лодката, нещата изглеждат така, сякаш и Грейс Браун, и придружителят й са се удавили. Никой няма да разбере, че Грейс е била бременна или че бащата на детето й е Честър Джилет. За смъртта й ще е виновен Карл Греъм, а Честър ще може спокойно да се върне в Кортланд и да се забавлява.

Представям си Честър днес. Закусва някъде. Може би в Севънт Лейк. Може да е в „Неодак“ в Инлет или пък в „Ароухед“. Върти ракетата си за тенис. Усмихва се. Изобщо не е мъртъв. Не и той. Залагам последния си долар.

Представям си и Грейс Браун. Вдървена и студена в стаята в „Гленмор“ с мъничкия живот в нея, който няма бъдеще.

В този момент чувам свирка, остра и пронизителна. Отварям очи и виждам релсите и влака в южна посока, който се носи по тях. Чудовищната машина спира със скърцане и кълба пара. Не мога да помръдна. Кондукторът скача и помага на пътниците да слязат. Носачи разтоварват сандъци и багаж. Хора се тълпят наоколо ми. Големи платнени чанти се приземяват на перона до мен.