Дженифър Донъли: Северно сияние

Плъзвам писмото обратно в плика. Събирам цялото снопче, намествам панделката и внимателно я завързвам. Успявам да чуя гласа на Грейс. Долавям мъката, отчаянието и тъгата. Не с ушите си, а със сърцето.

Според госпожица Уилкокс гласът на човек не е само онова, което излиза от гърлото, но и чувствата, които съпътстват думите. В началото не я разбрах.

— Но, госпожице Уилкокс, за да напишете разказ, използвате думи, а не гласа си — бях казала.

— Не, използваш онова, което е у теб — отвърна тя. — Това е твоят глас. Истинският ти глас. Именно той кара Остин да звучи като Остин и като никой друг. Иейтс звучи като Йейтс и Шели звучи като Шели. Точно това е причината Мати Гоуки да звучи като Мати Гоуки. Имаш прекрасен глас, Мати. Знам, че е така, защото съм го чувала. Използвай го.

— Вижте само докъде ви докара вашият глас, госпожице Уилкокс — прошепнах. — И вижте докъде стигна Грейс Браун.

Стоя напълно неподвижна много дълго време, просто държа писмата и гледам през прозореца. След около час ще изгрее слънцето, а готвачката ще нахълта и ще ни събуди. Всички ще слезем долу и ще започнем да подготвяме трапезарията за закуска. Татко ще пристигне с млякото и маслото, а после Ройъл с яйцата и плодовете. Ще нахраня Хамлет и ще го изведа на разходка. Гостите ще започнат да прииждат за закуска. После ще пристигнат хората от Хъркимър. Готвачката ще се щура наоколо и ще крещи и в цялата тази суматоха аз отново ще опитам да се прокрадна в мазето, за да се добера до пещта.

Поглеждам към снопчето в ръцете си. Към светлосинята панделка. Към накъдрения почерк, който така наподобяваше моя.

Ако изгоря тези писма, кой ще чуе гласа на Грейс Браун? Кой ще прочете историята й?

— Би ли желала чаша чай, Мати? Ами ти, Уийвър? — попита ни Еми Хъбард. Очите й гледаха спокойно и благо. Нямаше помен от налудничавия й взор.

— Да, добре. Благодаря — отговорих аз и поставих на масата шоколадовата торта, която държах.

— Да, моля — отвърна Уийвър.

Еми взе от рафта кутията с чай, а също чаши и чинийки. Когато се обърна, зърнах бялата й като мляко шия над яката. Косата й беше прибрана в спретнат кок. Обикновено беше разпусната или пък сплетена в неугледна плитка. Осъзнах, че никога преди не бях виждала тила на Еми Хъбард. Избелялата й памучна рокля се спускаше плавно от тесните рамене. Беше огладена. Може би дори колосана.

С Уийвър се спогледахме. По изражението на лицето му личеше, че и той не можеше да повярва на онова, което виждахме.

Къщата на Еми беше разтребена. Подът беше пометен, а леглото оправено. Децата бяха чисти… общо взето. На Мъртън все така му течеше носът, ушите на Били определено имаха нужда от внимание, а ръцете на Лушъс лепнеха, но лицата им бяха измити, а дрехите изпрани.

— Мати, моля те да благодариш на госпожа Хенеси за тортата от мое име.

— Да… Ще го направя — отговорих, като се смутих за глупавите си мисли.

С Уийвър бяхме помолили господин Спери да вземем Демон, за да посетим майката на Уийвър след обяда, а готвачката ни даде торта, която да й донесем.

Уийвър седна на леглото до майка си. Тя беше предложила на Еми да й помогне с чая, но Еми я отпрати.

— Как се чувстваш, мамо? — попита я.

— Ръката още ме боли, но иначе съм добре. Чух, че сте намерили свинята.

— Точно така. Момчетата на Лумис я откриха. Поправиха и кочината. Много се радвам, че не я загубихме.

Чайникът писна. Еми се наведе над печката, за да го вземе. Припомних си как я бях видяла да се навежда при друг случай и по друга причина. Имах усещането, че в скоро време на Франк Лумис няма да му се отвори възможност да й поправя печката, при положение че майката на Уийвър беше тук. Тя беше добродетелна и почтена жена. Ако някога зърнеше голия му задник, сигурно би го ощавила на мига.

Еми сервира чая и отряза парчета торта за всички. Децата се влюбиха във вкуса на шоколада. Дори Лушъс. Той беше прекалено малък да яде блата, но Еми му даде малко от разбитата сметана и от крема, а той се усмихна и запляска с ръчички. Поговорихме за кратко и майката на Уийвър ни разказа как Еми приготвяла плодови пайове по нейна рецепта и ги продавала на гарата, а пък тя самата гледала децата, докато Еми я нямало, но това било всичко, което вършела, защото Еми не допускала да си мръдне пръста. Еми се усмихна изчервена и заяви, че това не било вярно — та нали на предния ден брали заедно боб от градината на семейство Смит, която като по чудо траперите не успели да унищожат. Еми постоянно стрелкаше с поглед майката на Уийвър, докато говореше. Като че й бе нужно да се убеди, че още е там. Майката на Уийвър кимаше и й се усмихваше.